ХЛАДИЛНИТЕ АГРЕГАТИ И... УИСКИ

В ДАП – ММП (Държавно Автомобилно Предприятие за Международен и Междуградски Превози, след това стана СО МАТ), София пристигнаха двама американци от фирмата “Уестингхауз”, във връзка с окончателните преговори за доставка на хладилни агрегати, които трябваше да се монтират на поръчаните от нас хладилни полуремаркета при фирмата „Блумхард“, Вупертал, ГФР.  Причината ние директно да договорим тези агрегати беше да икономисаме неизменните и то не малки завишения на цената им, ако бяха договорени от“Блумхард“

Понеже ставаше въпрос за стотици единици, интересът от страна на доставчиците на подобни агрегати беше много голям. Ние вече имахме богат опит и за нас  нямаше никакво съмнение, че агрегатите на “Уестингхауз” са най-добри, но това не значеше, че от прима виста трябва да приемем тяхнната оферта. От наша страна преговорите  се водеха от мен като главен инженер и Александър Бумбаров (Бумбето) – юриста на предприятието. Тогава и бившия министър преседател Димитър Попов работеше като юрист при нас, но той беше към дирекцията по междуградските превози.

Американците знаеха само няколко думи на немски, и почти никак френски, а нашият английски по това време също не беше брилянтен. Въпреки това успяхме да се справим с положението и разговорите започнаха, но скоро  зациклиха, защото нашите искания бяха големи, а техните пълномощия малки. Двамата с Бумбето правехме всичко възможно да намалим цената, да се преборим за консигнационен склад за резервни части при нас (частите фактически са си на доставчика, а ние плащаме само тези, които изпишем от този склад) , нашите сервизи да бъде вписани в тяхната сервизна мрежа, ( за да имаме право да извършваме ремонти и на чужди автомобили) както и да поемат разходите по обучението на наши специалисти в техните бази в Европа. Цял поменик от задачи.

Надвече ги закарахме  до хотел “Балкан”, сега “Шератон”, където  те трябваше да се свържат със своите шефове за допълнителни указания, независимо от часовата разлика. Уточнихме се да се срещнем в хотела в осем часа и да вечеряме заедно.

Вечерта ги заведохме в “Мечата дупка”, намираща се в подземната част на  ресторанта на “Балкан”. Поръчахме изобилна вечеря, придружена със сливова и сухо червено вино. По време на вечерята продължихме да преговаряме за доставките. Те направиха значителни отстъпки, но може би под влиянието на изпитата “огнена вода” и чудесното вино, на нас ни се стори, че тези отстъпки все още не са достатъчни.

 “Новите ни хладилни полуремаркета скоро ще бъдат готови, седловите влекачи за тях също и остава само да се монтират хладилните агрегати, за да започнем да пращаме групите за  получаване на автокомпозициите. Но тъй като вашите условия са неприемливи, ще бъдем принудени да се обърнем към  други доставчици,   които и без това предлагат много по-изгодни оферти.”, казах, без да го увъртам.

Разбира се, ние нямахме никакво намерение да си шарим парка с други марки агрегати, които, поне за момента, определено отстъпваха на „Уестинхауз“, пък и не бяха по-евтини, нямаха широка сервизна мрежа и т.н..

Единият от американците се извини и отиде отново да говори със шефовете си. Върна се след около двайсетина минути и каза, че могат още да подобрят офертата, но не много. Ние с Бумбето отговорихме, че въпроса ще дискутираме сутринта. Наближаваше полунощ и Цецо, келнерът, който ни обслужваше каза, че сме останали само ние и че трябва да затварят. Бумбето плати сметката и с нашите гости тръгнахме по стълбите нагоре към рецепцията. Тогава единият от тях ни предложи да идем в една от техните стаи и да пийнем по чаша  уиски. А тогава да отидеш в стая на чужденец и още повече американец, беше   все едно сам да си купиш  експресен билет за Белене. Това не ме притесняваше – в крайна сметка ние с Бумбето водехме преговори в полза на  България, а не на САЩ и тръгнахме към асансьора. Не забравих да помоля човека на рецепцията да се обади на  Цецо да донесе купа с лед, сода, чаши и ядки (тогава в стаите още нямаше минибарчета както сега).

Докато се разположим в стаята, Цецо донесе поръчката, която американците платиха щедро. Така де, който кани, той плаща. И… подпукахме  първата бутилка уиски. Дотогава, в интерес на истината, още не бях пил от това питие. Само бях чувал, че мирише на дървеници. След третата чаша обаче мнението ми беше коренно противоположно - не уискито мирише на дървеници, а навярно дървениците се опитват и то безуспешно да миришат на уиски.

По едно време Бумбето попита дали въобще има смисъл да си губим взаимно времето, след като не се очертава пресечна точка във вижданията ни по доставката на агретатите. Аз потвърдих, че „мистър“ Бумбаров е съвсем прав, но понеже ние сме домакини, любезно ги молим  да ни кажат в колко часа след обяд да ги вземем и изпратим до летището. Това имаше съвсем неочакван ефект. Единият от тях ни довери, че указанията “отгоре”са в никакъв случай да не се връщат без подписан договор.

“Тогава да подготвим договора, макар и на ръка и да го подпишем.”, предложих аз.

Старият Лисан Бумбаров обаче веднага измъкна нашето предложение за договор и четиримата се “съсредоточихме” в уточнаването на текстовете. Ние с Бумбето въобще не се засягахме от изобилните стилни поправки, които нашите гости направиха в текстовете на договора, дори се съгласихме да се удължи срокът на доставката с две седмици (това напълно ни устройваше).

Естествено, не пропуснахме да им обяснихм,  че всъщност ние сме най-голямата им реклама за подобни агрегати в Европа и Азия и че всички международни, даже и сериозните местни превозвачи в страните от Европа и Близкия Изток, копират от нас - нещо, което си беше самата истина.

“От тази безплатна реклама, вие просто ще бъдете затрупани от поръчки, така че намалението на цената, създаването на консигнационен склад и поемането на разходите за специализация на наши кадри, които приемате при тази доставка, е нищо в сравнение с това, което ще получите от следващите поръчки. Ние естествено няма на никого да разправяме при каква цена сме ги купили”, казах аз, за да ги успокоя окончателно.

Когато призори пиехме остатъка от втората бутилка, договорът беше готов и подписан от четиримата. Разбрахме се, в осем и половина че ги вземем от хотела, а договорът ще  препишем и преподпишем в ДАП – ММП. Бумбето прибра единия екземпляр от договора в чантата си, другият остана при тях и двамата с него,  подпирайки се взаимно, напуснахме хотела по не съвсем права линия, сподиряни от погледите на двамата мъже при рецепцията, в сравнение с които сегашните наблюдателни камери не струват и лула тютюн.

В осем и половина, с очи като фарове, отидохме със служебната „Волга“ да вземем нашите американци от хотела и направо в предприятието. И понеже нямахме кореспондент на английски, (основната ни кореспондеция беше на немски и френски) Бумбето мъдро попита дали някой от тях пише на машина. Оказа се, че и двамата могат да пишат бързо. И за да не стане така, че  да вземат да се изпокарат кой да препише договора, Бумбето веднага осигури две еднотипни пишещи машини на латиница и раздели по равно листата от подписания рано сутринта от нас договор. С речници в ръка, ние с Бумбето превеждахме на български готовите страници, които пък веднага,

Макар и една по една давахме на машинописките да ги отпечатат. Така след около два часа и половина всичко беше готово. Разбира се, не пропуснахме да изготвим и анекс към договора, със списък на резервните  части необходими за поддръжка на агрегатите по спецификации и количества. Тяхната стойност се равняваше на сумата, с която бяхме намалили цената на първоначалната цена на офертата, за която вече имахме разрешение от Планова комисия. Така беше прескочена сложна процедура на осигуряване на нова сума във „валута второ направление“.

Тогавашният директор на ДАП – ММП, Павел Бачев, не можеше да повярва, че е постигнат такъв резултат и четеше за кой ли път българския текст на договора. Дори сверяваше числата с тези от английския текст (друго не можеше и да направи). Макар и убеден, че всичко е наред, подписа договора едва след като ние с Бумбето парафирахме оригиналите, разбира се, на всяка страница.  В крайна сметка всички бяхме доволни.

Изпратихме поживо поздраво янките до летището, сбогувахме се с тях като стари приятели, след което Здравко, шофьорът на Волгата, ни разкара по домовете ни да си отспим.