Първо, второ, трето, пето... Защо живота ми е толкова динамичен? Забравих какво е да седна без някой да ме дърпа и крещи, или да ми трошат телефона. Какво съм правила преди с всичкото това време? Няма значение. Сега темата е друга.
Преди десет години се чудех какво става с главата ми и търсех път към себе си. Е, вече не се занимавам с тия глупости, щото нямам време, а си живеем ние с хлебарките в пълна симбиоза. Тогава се чудех, какво ли ще е след години, дали сенките от главата ми ще продължават да са там? Дали като порасна пак ще ги имам? Сега имам отговор и той е... абсолютно да! Тука са си и няма никъде да ходят и така докато не си умра! Сега са малко по-пораснали, отговорни, като собственика си. Преди до такава степен им се отдавах, че губех връзка с реалността, но сега си намерих някой да ме приземява като литна прекалено нависоко. И все пак са ми полезни, преди убивах скуката, а сега напрежението. Защото, когато пусна хлебарките да се вихрят всичко губи своето значение и сме само аз и героите.
Тогава попитах: Талант ли е това или лудост? За талант не мога да коментирам, а лудостта, то всеки си е луд по свой начин. Все още не мога да преценя. Колко тънка е границата? Онази откачалка на улицата вместо да вижда духове да измисли история с тях, да им даде самоличност, да ги направи герои. Или въпроса е колко луд трябва да си, че да кажат, че имаш талант?
Май-май нищо не разбрахте от моя монолог, спокойно, и аз така. Просто имах нужда да напиша нещо несвързано...
© Kiddo All rights reserved.