И вървеше старецът ден и нощ из широката земя. Търсеше нещо. Набразденото му от безвремие лице, някога ведро и пълно с надежда, залиняваше с всеки залез, всеки полъх, всяка крачка...

   - Град? Не. Е'но селце има на края на гората, ама не те съвевтвам. Редовно си го пердашат нек'ви бандюги... - сподели каруцарят и пришпори впряга, без дори да се сбогува.

   Селцето беше сгушено в гънките на масивния Балкан и почти се сливаше с гората. Запъти се старецът със сетна надежда, но всяка крачка ставаше все по-мъчна, почти непосилна. Чу се тътен. Отначало тих, едва доловим, но бързо се превърна в грохот, който смачка и изгони горската тишина. Две дузини конници изтрополяха покрай стареца, сякаш не беше там. Чу се рог и селото се раздвижи. Някои бягаха в неистов страх, други се залостваха зад дървените си порти, а разбойниците бързо напредваха с огън в ръка и жажда за смърт.

   Детски вик изкънтя и старецът изтръпна. Не беше вик на страх. Беше надежда. На прашната пътека пред селото се появи момиченце и застана на пътя на конете. Като отникъде заизскачаха невръстни дечурлига и застанаха с жар в очите и треперещи крачета до него, стиснаха се за ръчичка и зачакаха. Току пред тях устремът на мрачните конници замря. Объркани, те се споглеждаха с празни, неразбиращи погледи. Всички освен един. Той слезе бавно от огромния си черен като самия мрак кон, извади грозен ятаган и се приближи до окъсаните дечица, които не сваляха очи от него. Очи, пълни със страх и ярост...

   По набръчкания лик на стареца се стече сълза и той се усмихна. С премрежен поглед се вгледа в замахващия с меча си вандал, вдигна ръка и разтопената стомана се стече по изкривеното от болка лице на детеубиеца. Миг след това щастливият вече старец се изпари в полъха на вятъра. Разбягаха се конниците. Останаха само децата. Невинни, крехки и пълни с надежда.

   Беше 1-ви юни, много векове назад, но ние помним...