Sep 6, 2007, 10:01 AM
Хроника на дванадесет съдбовни възела в нейния живот (3)
7 мин reading
Защото си благословена от всички родове, и Твоето пречестно име се слави во веки веков.
Амин!
Не отиде на погребението на майка си. Беше бременна и не намери смелост. Мислеше само и единствено за живота, който носеше в утробата си. Затвори се в себе си. Акушерката, която беше в нейния участък в поликлиниката, се казваше Мария - весела, сърдечна жена, със светло-кестенява коса и дълбоки синьо-зелени очи. Същите, каквито имаше майка й.
- Не се бой, мила! И не слушай кой какво ти разказва за раждането! - я успокояваше често тя. - Всичко е индивидуално!
Когато влезна в деветия месец, Мария я инструктира най-подробно как да се държи по време на раждането си, да слуша лекарите и акушерките, и най-вече - да не изпада в паника. Неусетно се беше привързала към тази жена и я усещаше близо до себе си.
Настъпи дългоочакваното събитие, тя изостави всички страхове, нормални за една жена в нейното положение. Някак си подсъзнателно знаеше, че майка й бди над нея и над детето, което щеше да се появи на бял свят.
Раждането мина толкова бързо и безболезнено, че никой не можеше да повярва, че тя е първескиня.
Усещането беше невероятно. Тя почувства Щастието и Любовта дълбоко, дълбоко в сърцето си, с цялата си същност, с всяка една фибра на душата си. Не помнеше така някога в живота си да е усещала толкова силно тази благодат. Когато детето изрева и й казаха, че всичко е наред и има момченце, сълзите рукнаха от очите й. Заплака за майка си. Тогава, за първи път след смъртта й! Бяха няколко сълзи, които пресъхнаха бързо, изместени от радостта и неземното усещане от това, да дадеш живот. Никой мъж нямаше да разбере това тайнство!
Слава тебе, Господи!
Години след това смътно си спомни, че светлият образ на една жена седеше някъде срещу нея във въздуха, когато раждаше.
Благословена да си, Свята Майко!
Йехооооооууууууу!
-----------------------------------------------------------------------------
Когато почти пет години след това съдбовно събитие в живота й, се роди второто й дете - момиченце, и то само за има-няма двадесет минути, тя вярваше, че Небесата бдят над нея и децата й, и че за всички страдания досега ще има и награди. Светлият образ на жената го усещаше навсякъде около себе си, изпълваше я с блаженство и спокойствие.
Отново усети силата на Любовта и Щастието, поставиха бебето върху нея, тя го прегърна и заплака... за майка си.
Благодаря ти, Боже, че си с мен!
Йехооооооууууууу!
----------------------------------------------------------------------------
Леля Мария, около осемдесет годишна, беше приятелка на нейната баба. Завършила Американски колеж, с благородна осанка и състрадателна душа. Живееха в един и същи блок по стечение на обстоятелствата. Беше достойна за възхита - на тази възраст никой нямаше да й даде годините, вечно усмихната, с дискретен светло син грим, който правеше синьо-зелените й очи винаги добри и усмихнати, винаги спретната, макар и скромно облечена, но с изящество.
Тази жена, тя беше сигурна, я познаваше от другаде! Въпреки че се знаеха от много години, тя беше убедена, че е била с нея в друг живот. И че тази жена замества и майка й, и баба й, и й дава сигурността си, прави я да се чувства уверена в себе си.
- Бъди жена във всичко! - наставляваше я тя. - Носи даже и старите си обувки с достойнство!
Невероятна беше! Попиваше всяка нейна дума и не размишляваше - вярваше й с цялото си съзнание.
- Баба ти беше достойна жена, миличка, от сой! - лицето на леля Мария се озаряваше някак си странно, когато заговореше за баба й. - Веднъж се смяхме до припадък - баба ти - с една нова жилетка, дойде на следобедната среща, където се сбирахме приятелките на кафе. И на жилетката липсва едно копче! Знаеш ли какво беше за онова време - да липсва копче на тоалета ти? Но баба ти беше артистка, и не се даде на завистните погледи!
На нея й беше любимо занимание да седи и слуша леля Мария - за баба си не знаеше много, майка й не беше вече между живите, за да й разказва. Понякога разказите на върастната жена не бяха весели и тя проронваше някоя и друга сълза. Благодарение на тези разговори, тя започна да става по-спокойна, по-мъдра. Животът имаше много страни, и тя започна да гледа и от своята, но и от други гледни точки.
Когато леля Мария влезе в болница с бързо развиваща се пневмония, тя разбра, че е дошъл краят на поредната й предопределена среща в живота.
На погребението остави върху ковчега на леля Мария малко букетче момини сълзи. За първи път на погребение не пророни нито една сълза. Нито за леля Мария, нито за майка си, нито за баба си.
Разбра, че нейният живот е прашинка от Всемира, както е бил животът на баба й, както е бил животът на майка й. Но все пак тези прашинки достигаха далеч, далеч във времето. И не само.
Йехооооооуууууу, след тебе, Господи!
--------------------------------------------------------------------------------
Самата тя остана учудена от срещата със зелено-сините очи. Беше свикнала да ги вижда по-често у мъже, по-радко у жени.
Сега онези, очите, в които тя почти винаги се влюбваше от пръв поглед, когато бяха очи на мъж, бяха на една жена. Остана, меко казано, объркана. Какво ставаше в живота й?
Зелено-сините очи я посещаваха през определени интервали от време и тя вече живееше в очакване какво ще се случи. Щом все още тези очи се изпречкваха на пътя й, значи имаше защо?
Мирела - така се казваше притежателката на прекрасните очи. Честни синьо-зелени очи. Или зелено-сини. Нямаше значение, бяха омагьосващи.
Объркването беше настъпило и в душата на събеседничката й.
- Аз те познавам отпреди, но не зная откъде! - изрече Мирела във влака, още щом влезе в купето. Заговори я веднага, и то на "ти".
- Аз не те познавам, но те усещам някак си близка - каза тя. - Познавам само очите ти!
- Само очите ми! А аз те познавам изцяло, даже знам какво ще ми кажеш след малко!
- Дежа вю? - засмя се тя. А спътницата й подаде ръка и здраво я стисна.
Изрече името си, с гордост и достойнство.
- Много красиво име - Мирела! - отбеляза тя. - На кого си кръстена?
- На себе си! - се засмя жената. - Осиновителите ми са го харесали, и решили да празнувам на 15 август именния си ден.
Настъпи неловко мълчание от нейна страна. Какво каза? Осиновители. Хм... неприятно.
- Даже не знам защо на второто изречение ти казах, че имам осиновители. Обикновено не го казвам на никой.
- Няма нищо лошо в това, нали? Те са те отгледали и какво значение има тук биологията?
Пътуваха сами цяла нощ в купето. Почти не заспаха. Разказаха една на друга живота си. През цялото време знаеха, че се познават. Нямаше значение откъде. Имаше значение, че се бяха срещнали. Отиваха в един и същи град. Тя - за да плати данъците на къщата, останала от баба й, а Мирела - за да дири произхода си. Беше ровила къде ли не, и следите я отведоха до този град. Оказа се, че тя там се е родила. И сега щеше да преброди планини, за да разбере кои са биологичните й родители. Само да разбере. Твърдо беше решена нищо да не предприема.
Размениха си телефоните. Обещаха си да се видят.
Когато се разделиха, на нея нещо й просветна в главата, но се изгуби. Помъчи се отново да го извика, но не би. Не се получи.
След една седмица, когато Мирела й звънна по телефона и разочаровано й каза, че най-вероятно биологичната й майка да е починала, тя разбра! Разбра всичко! Господи, възможна ли е такава случайност?
Мирела е изоставеното дете на нейната леля, природената сестра на баба й! Невъзможно! Не й каза нищо по телефона, трябваше да провери всяка една подробност! Боже! Във влака срещна просто едни очи!
Често беше мислила за това дете. И беше мечтала то да е попаднало в добри ръце. И искаше толкова много да му помогне някак си.
Изведнъж разбра, че Бог чува всички нейни желания. Ако са силни, много силни. Ако са чисти като помисъл, много чисти. И й ги дава като реалност.
Животът е странен. Избира си неведоми пътища, за да мине винаги през онези, съдбовните точки. И минава оттам, рано или късно. Даже да заобиколи някоя, пак се връща, за да мине през нея.
И така, тя разбра, че възлите на съдбата й се редуват, ту са лоши, ту са добри. Ако не оцениш добрите, не даваш благодарността си на онази Сила, която ти ги дарява. Ако не оцениш и лошите, отново няма да благодариш за тези дарове. Защото това са дарове за душата ти, да.
Изведнъж тя преоткри живота си.
Йеххххххооооооууууу!
Пълен, пълен напред!
Евгения Маринчева
Амин!
Не отиде на погребението на майка си. Беше бременна и не намери смелост. Мислеше само и единствено за живота, който носеше в утробата си. Затвори се в себе си. Акушерката, която беше в нейния участък в поликлиниката, се казваше Мария - весела, сърдечна жена, със светло-кестенява коса и дълбоки синьо-зелени очи. Същите, каквито имаше майка й.
- Не се бой, мила! И не слушай кой какво ти разказва за раждането! - я успокояваше често тя. - Всичко е индивидуално!
Когато влезна в деветия месец, Мария я инструктира най-подробно как да се държи по време на раждането си, да слуша лекарите и акушерките, и най-вече - да не изпада в паника. Неусетно се беше привързала към тази жена и я усещаше близо до себе си.
Настъпи дългоочакваното събитие, тя изостави всички страхове, нормални за една жена в нейното положение. Някак си подсъзнателно знаеше, че майка й бди над нея и над детето, което щеше да се появи на бял свят.
Раждането мина толкова бързо и безболезнено, че никой не можеше да повярва, че тя е първескиня.
Усещането беше невероятно. Тя почувства Щастието и Любовта дълбоко, дълбоко в сърцето си, с цялата си същност, с всяка една фибра на душата си. Не помнеше така някога в живота си да е усещала толкова силно тази благодат. Когато детето изрева и й казаха, че всичко е наред и има момченце, сълзите рукнаха от очите й. Заплака за майка си. Тогава, за първи път след смъртта й! Бяха няколко сълзи, които пресъхнаха бързо, изместени от радостта и неземното усещане от това, да дадеш живот. Никой мъж нямаше да разбере това тайнство!
Слава тебе, Господи!
Години след това смътно си спомни, че светлият образ на една жена седеше някъде срещу нея във въздуха, когато раждаше.
Благословена да си, Свята Майко!
Йехооооооууууууу!
-----------------------------------------------------------------------------
Когато почти пет години след това съдбовно събитие в живота й, се роди второто й дете - момиченце, и то само за има-няма двадесет минути, тя вярваше, че Небесата бдят над нея и децата й, и че за всички страдания досега ще има и награди. Светлият образ на жената го усещаше навсякъде около себе си, изпълваше я с блаженство и спокойствие.
Отново усети силата на Любовта и Щастието, поставиха бебето върху нея, тя го прегърна и заплака... за майка си.
Благодаря ти, Боже, че си с мен!
Йехооооооууууууу!
----------------------------------------------------------------------------
Леля Мария, около осемдесет годишна, беше приятелка на нейната баба. Завършила Американски колеж, с благородна осанка и състрадателна душа. Живееха в един и същи блок по стечение на обстоятелствата. Беше достойна за възхита - на тази възраст никой нямаше да й даде годините, вечно усмихната, с дискретен светло син грим, който правеше синьо-зелените й очи винаги добри и усмихнати, винаги спретната, макар и скромно облечена, но с изящество.
Тази жена, тя беше сигурна, я познаваше от другаде! Въпреки че се знаеха от много години, тя беше убедена, че е била с нея в друг живот. И че тази жена замества и майка й, и баба й, и й дава сигурността си, прави я да се чувства уверена в себе си.
- Бъди жена във всичко! - наставляваше я тя. - Носи даже и старите си обувки с достойнство!
Невероятна беше! Попиваше всяка нейна дума и не размишляваше - вярваше й с цялото си съзнание.
- Баба ти беше достойна жена, миличка, от сой! - лицето на леля Мария се озаряваше някак си странно, когато заговореше за баба й. - Веднъж се смяхме до припадък - баба ти - с една нова жилетка, дойде на следобедната среща, където се сбирахме приятелките на кафе. И на жилетката липсва едно копче! Знаеш ли какво беше за онова време - да липсва копче на тоалета ти? Но баба ти беше артистка, и не се даде на завистните погледи!
На нея й беше любимо занимание да седи и слуша леля Мария - за баба си не знаеше много, майка й не беше вече между живите, за да й разказва. Понякога разказите на върастната жена не бяха весели и тя проронваше някоя и друга сълза. Благодарение на тези разговори, тя започна да става по-спокойна, по-мъдра. Животът имаше много страни, и тя започна да гледа и от своята, но и от други гледни точки.
Когато леля Мария влезе в болница с бързо развиваща се пневмония, тя разбра, че е дошъл краят на поредната й предопределена среща в живота.
На погребението остави върху ковчега на леля Мария малко букетче момини сълзи. За първи път на погребение не пророни нито една сълза. Нито за леля Мария, нито за майка си, нито за баба си.
Разбра, че нейният живот е прашинка от Всемира, както е бил животът на баба й, както е бил животът на майка й. Но все пак тези прашинки достигаха далеч, далеч във времето. И не само.
Йехооооооуууууу, след тебе, Господи!
--------------------------------------------------------------------------------
Самата тя остана учудена от срещата със зелено-сините очи. Беше свикнала да ги вижда по-често у мъже, по-радко у жени.
Сега онези, очите, в които тя почти винаги се влюбваше от пръв поглед, когато бяха очи на мъж, бяха на една жена. Остана, меко казано, объркана. Какво ставаше в живота й?
Зелено-сините очи я посещаваха през определени интервали от време и тя вече живееше в очакване какво ще се случи. Щом все още тези очи се изпречкваха на пътя й, значи имаше защо?
Мирела - така се казваше притежателката на прекрасните очи. Честни синьо-зелени очи. Или зелено-сини. Нямаше значение, бяха омагьосващи.
Объркването беше настъпило и в душата на събеседничката й.
- Аз те познавам отпреди, но не зная откъде! - изрече Мирела във влака, още щом влезе в купето. Заговори я веднага, и то на "ти".
- Аз не те познавам, но те усещам някак си близка - каза тя. - Познавам само очите ти!
- Само очите ми! А аз те познавам изцяло, даже знам какво ще ми кажеш след малко!
- Дежа вю? - засмя се тя. А спътницата й подаде ръка и здраво я стисна.
Изрече името си, с гордост и достойнство.
- Много красиво име - Мирела! - отбеляза тя. - На кого си кръстена?
- На себе си! - се засмя жената. - Осиновителите ми са го харесали, и решили да празнувам на 15 август именния си ден.
Настъпи неловко мълчание от нейна страна. Какво каза? Осиновители. Хм... неприятно.
- Даже не знам защо на второто изречение ти казах, че имам осиновители. Обикновено не го казвам на никой.
- Няма нищо лошо в това, нали? Те са те отгледали и какво значение има тук биологията?
Пътуваха сами цяла нощ в купето. Почти не заспаха. Разказаха една на друга живота си. През цялото време знаеха, че се познават. Нямаше значение откъде. Имаше значение, че се бяха срещнали. Отиваха в един и същи град. Тя - за да плати данъците на къщата, останала от баба й, а Мирела - за да дири произхода си. Беше ровила къде ли не, и следите я отведоха до този град. Оказа се, че тя там се е родила. И сега щеше да преброди планини, за да разбере кои са биологичните й родители. Само да разбере. Твърдо беше решена нищо да не предприема.
Размениха си телефоните. Обещаха си да се видят.
Когато се разделиха, на нея нещо й просветна в главата, но се изгуби. Помъчи се отново да го извика, но не би. Не се получи.
След една седмица, когато Мирела й звънна по телефона и разочаровано й каза, че най-вероятно биологичната й майка да е починала, тя разбра! Разбра всичко! Господи, възможна ли е такава случайност?
Мирела е изоставеното дете на нейната леля, природената сестра на баба й! Невъзможно! Не й каза нищо по телефона, трябваше да провери всяка една подробност! Боже! Във влака срещна просто едни очи!
Често беше мислила за това дете. И беше мечтала то да е попаднало в добри ръце. И искаше толкова много да му помогне някак си.
Изведнъж разбра, че Бог чува всички нейни желания. Ако са силни, много силни. Ако са чисти като помисъл, много чисти. И й ги дава като реалност.
Животът е странен. Избира си неведоми пътища, за да мине винаги през онези, съдбовните точки. И минава оттам, рано или късно. Даже да заобиколи някоя, пак се връща, за да мине през нея.
И така, тя разбра, че възлите на съдбата й се редуват, ту са лоши, ту са добри. Ако не оцениш добрите, не даваш благодарността си на онази Сила, която ти ги дарява. Ако не оцениш и лошите, отново няма да благодариш за тези дарове. Защото това са дарове за душата ти, да.
Изведнъж тя преоткри живота си.
Йеххххххооооооууууу!
Пълен, пълен напред!
Евгения Маринчева
© Евгения Маринчева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Ина, сполай за прочита!
Не знам кое ти се е видяло странно... нещата от живота...?!
)) -
Светле, и ти бъди благословена, и продължавай с твоите оптимистични и весели разкази да ни бомбардираш!))
-
Бъди благословена!!!
-
Христо, благодаря и на тебе!
Благодаря и за търпението да ги изчетеш!
Бъди благословен!
Поздрави! -
Пети, благодаря ти, че прочете!
Зная, че който е прочел този разказ, е обогатен поне мъничко!
А ти, с романтичната си душа...
Бъди здрава и влюбена!
Прегръдки! -
Деси, надявам се да си открила нещо и за себе си от *мъдростта* и *истината*!
Радваш ме, девойко-роднино!
Здраве и любов от мене! -
Прочетох и трите разказа, Жени!!!
Увлекателно пишеш, отделните части са...
Нямам думи!!!
Поздравления!!! -
Жени, потресе ме и мен!
Колко мъдрост блика, и колко размисли буди в задрямалото съзнание на някои, твоя разказ...!
Приеми моите сърдечни почитания!!! -
Жени..., потресена съм до дъното на душата си!!!
Толкова мъдрост, толкова истина...
Всички думи, които искам да ти кажа, ми се струват малко...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Истина е, всичко е правдивата истина.
Прегръдка и поздрав за това...
Усмивка от мен.