МАРТ
Самотната танцьорка
„Да спрем дотук.” Думите трептят на студения екран оглозгани и сиви като некролог на нашата връзка. Връзка, която не би могла да „спре”, тя просто не е започвала. Взирам се в равните безлични букви и не усещам нищо. Хубаво е, че не познавам гласа й, някак съм сигурен, че щеше да е със същата равна овладяна интонация, в която да не личат гнева и раздразнението й, а от това щеше да ме заболи. Тя е от жените, които приключват връзките си решително и бързо, без страстни сърчица и усмихнати емотикони. От двама ни аз съм ревльото. Иска ми се да й кажа да остане, да размисли, но знам, че няма да го направя, при нея има твърде много правила. Красива е, много е красива, чак ме боли. Виждал съм я веднъж, няколко секунди, изпросени в окото на камерата. Тъжно лице с крещящи очи и мълчалива уста. Без снимки и камери, без телефонни разговори - приглушена светлина и безплътен профил в ръба на монитора, това също е нейно правило. Все едно това променя нещо. Искам да я докосна, ...