/Епилог/
И както си седях аз мирно и кротко в читалнята на библиотеката, втренчена в екрана на компютъра с разните му там карти и дрейфуващия по тях накъдето му скимне Нейдеград, усетих едни тръпки да ми лазят по кожата, обля ме студена пот от едното нищо и ме стисна за гърлото някакво лошо предчувствие. Като в ония филми, дето се появяват изневиделица едни извънземни, големи колкото като хлебарки, и влизат те под кожата на главния герой и лазят насам-натам, ама не се виждат, а само движението им се улавя като малка бърчинка, която мърда и светкавично си пробива път до най-важните му органи и ги изяжда, а от него остават само кожата и кокалите вътре и се превръщат после тия кокали и тая кожа в страшно, унищожително зомби, което сее смърт, докато някой храбрец – мускулест хубавеляк, не намери начин да го унищожи. Рекох да си отморя малко мозъка от карти и заплетени хлебаркови маршрути и сложих слушалките /все пак в библиотека бях/ да послушам малко инструментална класическа музика, но и ...