Беше топъл слънчев ден. Един от последните хубави дни преди идването на зимата. Скоро щеше да застудее, да завали сняг и да обгърне всичко в бялата си прегръдка, а природата да заспи зимния си сън. Слънцето срамежливо се прокрадваше иззад един облак и ми се усмихваше. Топъл вятър си играеше с няколко пожълтели листа и пееше своята есенна песен. От някъде му припяваше синигер.
    Обичах разходките в парка! Винаги сядах на най-отдалечената пейка, защото от там се вижда всичко наоколо. Можех да си стоя с часове и да наблюдавам хората. Но днес беше някак празно. Само една двойка седеше на пейка недалеч от мен. Той я беше прегърнал и й говореше нещо, а тя се смееше. Усмихнах се и ми стана някак хубаво.
    Обичам да гледам хората щастливи! В днешно време всеки се е затворил в черупката си и вечно бърза за някъде. Погледнах пак към тях. Тя си играеше с бездомно кученце, което се беше приближило към тях, а той я гледаше с усмивка на лице. Не мога да открия точните думи, с които да опиша погледа му. В него имаше нещо неземно. Виждах загриженост, желание и любов. Много любов. Не ги познавах, но се радвах за тях. Отдалече си личеше, че са влюбени и щастливи. Някъде дълбоко в душата ми се зароди благородна завист. Не се ли стреми всеки към подобно чувство?
    Погледнах часовника си - 16.30 ч. Трябваше да тръгвам. Станах и с бавни крачки тръгнах към изхода. Минах покрай тях. Погледнах ги за последно и не можех да сдържа усмивката си. Момичето също ме погледна и ми се усмихна.
    Това бе един от последните слънчеви дни, но съвсем не един от последните хубави...




Посветено на Боби,
най-добрата ми приятелка (: