Беше поредният спокоен ден в рая. Пърхането на херувимски крилца аранжираше ефирните звуци на арфа, които караха всеки да забрави своите житейски проблеми и да се потопи във вечното, сладко безвремие. До портата, зад която се простираше отделението на блажените, върху един сгъстен бял облак се беше проснал свети Петър. Той отново изпълняваше своята изключително тежка и не доходоносна, но отговорна работа да се излежава, сумти и мързеливо да подрънква с връзката си ключове. Отдаден на праведни мисли и чести почесвания по ореола, очакваше душите за рая. Днес още нямаше никой и той започна леко да се изнервя, когато от бялата пухкавост на облаците изплува силует. Плахо се приближи и учтиво поздрави. Свети Петър го изгледа недоверчиво и попита с видима досада:

- За първи път виждам такава странна душа. Синко, ти да не би да си за ада? Я си кажи името.

- Диньо.

- Как?

- Диньо. Записан съм Диньо, но по принцип съм Художествена измислица.

- Художествена измислица? Странно - избоботи райския ключар, после измъкна един опърпан тефтер от гънките на тогата си и като небрежно приплю по светите краища на своите пръсти го запрелиства, тихо мънкайки под носа си. Бавно по лицето му изплуваха първите белези на почудата, после вторите и накрая изглеждаше толкова учуден, сякаш е роден с тази физиономия.

- Не може да бъде, абе тебе те няма в никой списък. Ти не си душа! Какво си?

- Е, нали Ви казах. Аз съм художествена измислица, герой от роман, много увлекателен при това.

- Ето защо ми се стори толкова странен като дойде. Не мога да те пусна в рая, защото това място е предназначено само за хора. Никъде в инструкцията не пише, че се допускат някакви книжни герои.

- Но с какво аз съм по-различен от хората?

- Ами те, хората, са от плът и кръв, а ти от какво си?

- Вие преди малко сам казахте - упорстваше Художествената измислица, - че тук идват само душите им, тяхната плът и кръв си остават долу на земята. Аз също съм душа, на героя от романа.

- Е, добре, но ти даже не си живял нито си умрял.

- Как да не сам живял? Ето, вижте книгата, в нея е описан целият ми живот. Ако не вярвате прочетете.

- Да прочета ли? И това тук ли ти е живота - 500 страници?

- За някои и толкова не можеш да напишеш - отговори видимо засегнат художественият герой. - Ето, в съдържанието има всичко - раждането ми, живота ми, дори книгата завършва с моята смърт.

- Да, но тук не пише закъде си. Аз откъде да знам? Може да си за ада!

- Може!

- В такъв случай ще повикам Рогатия, за да решим закъде си.

Пъшкайки свети Петър се изправи, протегна се и изсвири с уста. Не след дълго се появи, носено от белите си крилца, закръглено херувимче и заби очаквателен поглед в лицето на светията. Той го изпрати за дявола, след което отново се просна върху облака и двамата с Художествената измислица потънаха в тишина и очакване.

Дявола дойде в най-прекрасното си отвратително настроение, изгледа подигравателно измислицата, оригна се и си качи мръсния космат крак на "стола" на свети Петър, който, видимо изнервен, набързо му разказа за особения случай. Рогатият се захили просташки, изплю се и заговори като същевременно чепкаше сплъстените косми на опашката си.

- Виж, измишльотино, първо аз нямам никакво време да се занимавам с тебе: и без това моята клиентела е много по-голяма, отколкото в рая. В последно време започнаха да ми ги изпращат заради какви ли не глупости. Наскоро дойде един, защото много псувал. Е, може ли за това цял ден да се блъскам  да го въртя на чевермето и да имам мускулна треска дето съм го бичувал. И второ, като слушам, историята ти е отвратителна, защото в нея няма нито един, дори и малък грях. Не мога да те взема при мен - после се обърна към ключаря:

- Оправяй се с него, г-н Праведност, както знаеш. Аз си тръгвам, защото ме чака работа - след което поклати рога и си тръгна с танцувална походка.

- Глупак! Ами теб сега какво да те правя? Най-добре да те заведа при Господ и той да реши закъде си - изсъска светията зад смаляващия се рошав силует.

- Тук е! - тихо прошепна свети Петър след като пристигнаха. - Влизай и се дръж почтително. Това е Бог! - при което отвори вратата и го избута вътре.

Художествената измислица тихо запристъпва напред. Точно срещу него, на масивно бюро, стоеше Господ, облечен в искрящо бял костюм, съсредоточил кристално синия си поглед в своя гост и галеше дългата си брада.

Художествената измислица замънка:
- Извинете, г-н Бог, аз съм, а... такова...

- Знам много добре кой си. Аз знам всичко, нали съм създател на видимия и невидимия свят. Създал съм и автора, който написа твоята история. Аз съм автора на всички автори.

- Но аз идвам...

- Знам защо идваш. Ха, та всичко тук е само мое дело. И свети Петър, и дявола, и хората. Всички те не са по-различни от теб, глупако. Всички те са художествена измислица, герои от книгата, която пиша аз. Ти и те сте част от нея. Аз съм измислил дори всяка една твоя дума.

- Но това не може да е вярно!

- Може! Ето виж, тук съм написал, че не можеш да кажеш нищо и мълчиш. Хайде говори!

Художествената измислица се опита да противоречи, но не успя. Просто, колкото и да се напрягаше да каже нещо, сякаш тишината попиваше всеки негов звук.

Господ го изгледа победоносно и смеейки се, се провикна:

- Разбра ли сега кой е истинският автор, измишльотина такава,мастилена марионетка. Всичко е плод на  моето въображение, а ти си създаден от най-глупавата ми мисъл. Ти си едно нищо, нищожество такова. Плячка на книжните червеи.

Изведнъж литературният образ усети, че звука, който се опитва да издаде набира сила, започваща да нараства и да си пробива път в пространството, докато в стаята не прокънтя смехът му. Господ го изгледа изумен и невярващ.

- Ха! - извика Художествената измислица. - Аз мога да говоря! Но как, нали не си го написал ти?

- Това е невъзможно! - измърмори Господ.

На свой ред авторовият герой продължи да вика:

- Ти не си нищо повече от мен. И ти си една художествена измислица, и твоите реплики са измислени от друг. Ти не си Бог. И двамата сме част от един и същ разказ.

- Но кой го е написал?

Авторът!