На Деян Енев, моят учител в писането.
Преди двадесетина години имах един приятел, на моята възраст. Тогава много често пътувах до София, нали бях малко бизнесмен. Та един ден с Радо, така се казваше приятелят, се засякохме в „ голямото село”. Беше с жена си, една хубава булка, и тя като нас инженерка, бяха ходили на доктор. Първо си помислих, че нещо с тях двамата... и предпазливо и тактично го попитах.
- Ааа, не за нас, водихме Маца на доктор - и тогава видях, че в скута си жена му беше гушнала една дългокосместа ангорка.
После се уговорихме да се връщаме заедно за Търново. Тогава не си спомням поради каква причина бях без колата. Карах една самара, съвсем нова, товарех я като добиче с кашони, нали бях от първите, търгуващи със специализирана хартия. Добри времена бяха.
Десет минути, след като на другия ден се настаних в очуканата лада на Радо като пет пари в кесия вече съжалявах, че не съм си хванал рейса. Предната седалка липсваше, вътре беше голяма натурия. Радо ентусиазирано плямп ...