„Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.” (Иво Андрич)
Въздухът кънтеше от жегата и от далечния тропот на конски копита. Крепостта лежеше невъзмутима по стръмния бряг на реката. Отбранителните кули - многооки същества, следяха за нападатели. По изсечените, в скалите, стъпала, се препичаха жълто-зеленикави гущери. Плъзваха се леко, за да обиколят склона по кръстения таен път, който водеше до скално гребеновидно образование, под което се гушеше владетелският дворец, с тайните си изходи, служещи за набавяне на вода и провизии.
От двореца се откриваше гледка към полето, където подскачаха овчици и агънца, приличащи на пепеляви облаци. Пастирката Веда ги сгълчаваше с напевен глас, взираше се неволно към скалите и каменните зидове.
- Бог да пази царя! - казваше на себе си Веда и наместваше пъстрата кърпа, която опасваше раменете и гърдите ù, ...