„Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.” (Иво Андрич)

Въздухът кънтеше от жегата и от далечния тропот на конски копита. Крепостта лежеше невъзмутима по стръмния бряг на реката. Отбранителните кули - многооки същества, следяха за нападатели. По изсечените, в скалите, стъпала, се препичаха жълто-зеленикави гущери. Плъзваха се леко, за да обиколят склона по кръстения таен път, който водеше до скално гребеновидно образование, под което се гушеше владетелският дворец, с тайните си изходи, служещи за набавяне на вода и провизии.

От двореца се откриваше гледка към полето, където подскачаха овчици и агънца, приличащи на пепеляви облаци. Пастирката Веда ги сгълчаваше с напевен глас, взираше се неволно към скалите и каменните зидове.

- Бог да пази царя! - казваше на себе си Веда и наместваше пъстрата кърпа, която опасваше раменете и гърдите ù, за да прибере показалото се босо краче на дъщеричката ù.

Захласната в майчинското си занимание, не чу как тревите пропищяха, изсъскаха като попарени от вряла вода. Сгърчиха се. Черна прашна вълна всеки миг щеше да напълни дробовете на майката и детето, а и на стадото. Овцете се подплашиха, разбяга се по тресящата се под краката им земя. Наизлезе вятър и като с камшик заудря бузите на Веда. Тя приклекна неволно, за да предпази очите на детето. Но разлетялата се, на едри парцали, пепел, замъгли нейните. Повдигна глава, щом бурята утихна... От белия ат, насреща ù, я стрелкаха пъстрите очи на мургавия Ягмур, с копринена светлосиня риза и високото чело, с разклатен механизъм на човечност и дивашка първичност. Очите му жигосваха, с особената си ухилена призрачност. В тях горяха пламъците на ада, този ад - човешкият. Пируваше с болката, пиеше от горчилката на сълзите и кървите на сърцето... В едната си ръка мъжът държеше поводите на животното, а с другата почукваше нервно по масивната дръжка на двуострия си нож.

- Жено, изведи ме до царя, че главата на детето на топка ще стане! - думите му излетяха озъбени, просъскани през изкълчената му, за усмивка, челюст.

Веда се прекръсти, разтреперана и с немощна ръка посочи крепостта, без всякаква разумност. Над главата ù се изви орел, който посече с крила равнината. Възнесе се до слънчевия зенит и отчупи парче от огнената пита, та го запрати по жената. Веда се вкамени. Конете на Ягмур се подплашиха и изтрополяха като тежки капки дъжд по кръстатия път, да дирят тайния вход.

Войнски дела бяха отнесли владетелят далеч от крепостта. Бе настанало женско царство – старата царица наставляваше прислужниците в кухнята как да приготвят прясната риба, а младатa царска невеста Деспина и зълва ù Тамара, седнали на червени възглавница, нижеха бели мънистени гердани.

В краката на жените, две шарени котета разбъркваха кълбета с копринени нишки. В люлката розовееха бузите на кърмачетата Ирина и Георги - царските деца.

От тъпия удар по дървената врата, мънистата отскочиха от диплените скутове на жените. Вратата поддаде на напора. Мънистата се търкулнаха и като безплодни семена се посадиха в меките килими. Котета се покриха зад възглавниците, за да не видят как едрите мъже задърпаха господарките по стълбите, към каменната площадка, където потропваха нервно конете. Рибите в царския тиган почерняха, докато слугините, тревожни, наблюдаваха през ниското прозорче на кухничката как отвеждат младите жени. Зачупиха ръце, безпомощни, докато прахолякът под копитата се намъкна на едри кълба в тясното помещение. Задуши ги до премала, а залезът изгасваше с последните червеникави отблясъци. Конете прелетяха покрай вкаменената овчарка, право към мостчето, което пресичаше реката. Сводовете на страничните му ребра се опираха в скалите, по които времето с длето бе дълбало огромни дупки, в далечината оприличавани на разсърдени очи. Конете се запряха. Вятърът довя звън. На каменните перила се бе облегнал мъж, с оскотяло лице, набраздено от лишеи и язви, с дъл­бо­ки бръч­ки, под­пух­на­ли веж­ди и изопнати ус­т­ни, със смолисто черни коси. Над проядената от молците и времето риза, с почернялата, разплетена яка, висеше кози чан от жълт метал, с гравиран шестаграм. От време на време чанът издрънкваше, сякаш да предупреди за опасност.  Очите на мъжа оставаха в сянка и конниците не забелязваха как той гледаше отвъд реката, с недоловима тъга и копнеж, с помръкнали зеници.

Ягмур поиска парче хляб от един от войниците си и го запрати в краката на молещия за милостиня. После шибна по хълбоците белия Шейтан, но конят не помръдна. Парчето хляб се бе търколило в реката. По набраздената водна покривка полази отражението на скитника. Странната му усмивка, с непривично белите зъби, сякаш приспа реката. Утаи се по душата на войниците. Те станаха мънички като насекоми. Конете се изтеглиха назад, с извърнати от страх очи. Настана смут, а Тамара, успяла да захапе ръката на своя грабител, скочи и побегна. Мастилената нощ я приюти, за да разплете кълбото от страха ù.

Не познала плач, утеха и душевни синини, заповедта на Ягмур заваля по каменните блокове на моста.  Още веднъж удари Шейтан, опипа мрака пред себе си, за да се увери, че Деспина е в ръцете му. И препусна към плаващия в далечината бряг. Под копитата на Шейтан отекваха грохотът на реката и думите на странника.

- Едно чувство не познаваш, господарю! Безответна ще върнат ръката ти, щом я протегнеш, а времето ще разкъса синята ти одежда, ще я изгубиш в тъмното, та тогава ще си гол и сам... Тръгнеш ли, ден и тъма не се връщат! - по гърба на Ягмур полазиха тръпки, но успя да премине отсреща.

Неколцина от мъжете потеглиха плахо след господаря си. Очите им се премрежиха от вадичките пот, които дълбаеха челата им. Там, дето стъпваха конете им, земята се разтваряше. Без вик полетяха в тъмната бездна на нощната река. Тя ги погълна, за да отмие свирепостта, с която се бяха хранили до днес.

Ягмур остана сам, с плячката и своята тъмнина. В душата му закънтя непозната нервност, по ръката му пролази безпокойство... В мислите му се загнезди мълчание. Той погали бузата на Деспина, сякаш за да се успокои. Младата жена го погледна съжалително и рече:

- И дяволът знае да обича, само ти не си се научил и ще те боли цял живот... Затова мостовете ти ще се сриват... А границата ще ти бъде земния ад.

А Тамара, в мрака, успя да разпознае лагера на братовата си войска. Поведе я, с храбростта на мъж. Забързаха след грабителите, че с чужди мисли и хората се изменят. Настигнаха Ягмур и го свалиха с един удар. Като с бич разкъсаха синята му риза. По нея се разлистиха кървави рози, с полепнал прах по венчелистчетата. Посивяха, както без любов посивяват съществуванията. Ръката на Ягмур остана протегната към бялото лице на Деспина, към матовите и слънчеви зеници. Търсеше мост през границата...

- Деспино, жено, сториха ли ти нещо? - запита с грижа владетелят, милвайки косите на жена си.

- И врагът е човек, господарю! Ненаучен да обича... Бих го обичала, за да намери крилата си... и мост през границата.

Владетелят смръщи чело. Думите ù го боднаха. Гняв заслепи мислите му. Завлече я към ръба на пропастта. Бутна я в реката, за да измие предателството ù. Там, където падна тялото, заплуваха млечнобели цветя, с дъх на обич... А Ирина и Георги трябваше  да изберат правилния път, водещ отвъд...