И един ден над поредната грешна пътека ще изгрее слънце...

На Алекс...

    - Знаеш ли кое е странното? - казваше Ина, докато допивахме поредните бири в задимения бар.

    - Кое? - питам я аз и гледам с помътен поглед в чашата.

    - Че всички сме създадени да изпитваме болка. Дори и на сто да станеш, няма да изгрее твоето слънце. Може да видиш хиляди слънца, но не и твоето.

    - Т’ва ми е пределно ясно. Трябва да си научим урока. Трябва да минем в другия кръг на елипсата.

    Ина се наведе към чашата, отпи и продължи да говори. А аз вече бях прекалено пиян и уморен, за да я слушам. Исках да се прибера и да си легна, да почина от студените есенни улици и падащите листа. Но тя не спираше и аз я слушах. Слушах, слушах. Беше ми сладко да я слушам. Обичах я такава ентусиазирана. Да говори, да говори.

    - А на очертанието на елипсата има само празнота, разбираш ли? Ти не си част от нея, никога не си бил нещо. Вътре в нея имаш много неща. А в елипсата нищото съществува като нещо, като нашето нещо... разбираш ли? И там нямаш разум, нямаш тяло, имаш само чиста енергия, ти си самата чиста енергия и владееш границите.

    Аз мълча и я слушам. Не искам да говоря. Уморен съм. Уморен съм да мисля за всички тези неща и да се опитвам да си обясня. Тези неща са ужасно далеч от мен сега. Интересно ми е да я слушам. Приятно ми е.

    - Разбираш ли, Ина, винаги има нещо, което ни гледа отгоре. И не му пука к’во правим, не се меси в делата ни. Просто съди, съди... И когато дойде времето, праща всеки по мястото му. Нямам предвид Ада или Рая, а определения кръг, в който отиваш, определеното, така да кажа, ниво на развитие. Докато един ден ти си онзи, който разпределя. Онзи, който гледа.

    Но тя не беше съгласна с мен. И спореше, спореше.

    - Добре, а представи си някакво животно в пустиня? Тогава какво? - пита ме тя разпалено.

    Аз я поглеждам през полуотворените си клепачи, изпускам тънка струя дим от току-що запалената си цигара и се замислям. Не трябва да бързам с отговорите. Не искам да я разочаровам или да си помисли, че се смятам за повече от нея. Не, не. Тя е близка.

    Ина ме гледа напрегнато и чака какво ще кажа. Аз не искам да говоря. Искам малко да помълчим. Да се насладим на музиката (песента е High Hopes на Pink Floyd). Знам, че тя няма да ме остави да мълча и ще ме побутне да отговоря.

    - Пустинята е нашият свят. Представи си го така - елипсата и многото кръгове в нея. Нашия кръг е обвит в тъмен, сив облак. В нашия кръг е преходното. Нищото в центъра на елипсата, която сама по себе е нищо, което е нещо. А облакът е... облака на собствените ни низки страсти и желания, който колкото повече се опитваш да видиш и разбереш - толкова повече те обгръща и задушава. За да минеш натам, трябва да ги пуснеш да си отидат.

    - Но какво е свобода тогава?

    Изстрелва следващия въпрос. А аз отговарям първото, което ми идва наум:

    - Свободата е полет... над кукувиче гнездо...

    И Ина пак започва да спори.

    - Не, не, не. Не! Това е начин на мислене, не свобода. И то не твоето мислене, а на Кен Киси  или Милош Форман - само още един опит за обяснение.

    - А какво друго е свободата, ако не начин на мислене? Състояние на духа? Състояние, постигнато с много труд и борба?
    - Може би свободата е Била тогава, когато всичко е първично, непринудено и чисто, без съзнанието и най-вече желанието... Ти мислиш, че си свободна?
   - Ммм, не... не знам...

    Защо трябва да мисля за това сега, защо ме мъчи и не ме остави да почина? Толкова пъти съм мислил за тези неща. Толкова много неща съм открил, защо трябва да се връщам отново?!

    - Може би любовта е нашата свобода? Защото аз си представям целия ми свят като окото само на един човек и когато се вглеждам в него - наистина съм безграничен и наистина мога да кажа, че съм свободен! Там, вътре в нейната душа, аз съм всичко, разбираш ли? И елипсата, и кръговете, самото съществуване. В нея е събрана цялата мъдрост, житейска, философска, всякаква. И аз се искам да стигна до нея... Да стигна до дълбините на съществото ù. - опитах да обясня, но това като че ли заби ножа в мислите ù още по-дълбоко и от раната започнаха да текат думи като кръв...
    - Ето, виждаш ли - всеки си търси вратата към свободата! Ти си я обясняваш и опитваш да я отвориш чрез твоята привързаност към някой или нещо; други чрез знанията и наблюденията си… Може би това е един правилен “начин на мислене, на състояние на духа”, но аз не мога да си ги представя така нещата... Защото ако любовта е свобода - то ти трябва да си толкова независим и в същото време да можеш да виждаш неща, които другаде не можеш... Ммм, чакай! Ти го каза т’ва вече! Добре, може би ти си наистина свободен... А може би това е поредната вечер в очакване на нашето слънце зад пътеката - две от милионите луди деца на този свят, седнали в някой от последните кръгове (толкова е тъжно като си помислиш колко сме далече от чистотата на елипсата) на безкрая и ровят за ключа, който може да отвори съзнанията ни за малко истина, за малко любов, за малко чиста свобода... - тя вдигна глава и изпълни дробовете си с останалото от цигарата ù. Погледна през мен, през прозореца и чак навън до дърветата, до есенните улици.

    - Да, малко чиста свобода... - замислих се за моето лудо момиче с нейните сини очи, в които винаги потъвах.

    - Знаеш ли какво казах на моя... и на него никак не му хареса?

    Аз вдигам глава и я поглеждам в очакване.

    - Че аз и той сме успоредни прави... Еднакво далечни и еднакво едни и същи...

    - Но успоредните прави никога не се пресичат... Не, бих казал, че аз и жена ми сме успоредни прави... Никога, за нищо не се пресичаме...

    - Знаеш ли... аз и моя, ти и жена ти... истинската любов, може би, е точно това - две успоредни прави. Никога не се пресичат, но са заедно в своя безкраен път до мига, след хилядите години, в който ще се пресекат...

    И тя млъква, сякаш няма сили да довърши. Сякаш наистина няма какво повече да каже, а аз знам, че в главата ù препускат и се блъскат хиляди мисли. Но тя няма да ги сподели сега, ще запали нова цигара и ще се загледа през мен, през прозореца, през дървото, през есенните улици, някъде отвъд. Отвъд мен, отвъд себе си, отвъд дори момчето, което обича. Някъде вътре в самата същина на изначалността.

    А аз съм изтощен. Като героя на Киси, онзи, който винаги се оплакваше, че е безкрайно уморен. Минах през прекалено много неща и тази нощ Ина ме върна години назад, да премислям, да извличам от всичко поуките, уроците. Но няма поуки и уроци. Не съжалявам за нищо. Грешките са мои и аз ги платих с душата си... Сега искам само да заспя...

    Машината запъва и продължава да тиктака. Хората около нас щъкат без посока и спират само от време на време да наместят маските върху лицата си. Барманът сипва по още една бира. На мен. И на Ина. И ние пием бавно, на едри глътки, всеки унесъл се в собствените си мисли. Изведнъж се оказахме на милиарди километри един от друг. А преди секунди бяхме само на ръка разтояние.

    Понякога, когато гледам в хората, ми се струва, че в душите им виждам часовници. И отмерват време, което не е тяхно. Някои са много стари, ръждясали, произведени преди повече от век. А други са нови, лъскави. Някои от по-богатите са си позволили дори златни.

    В бара влиза една жена. Бедна, с оръфано старо палто, с различни обувки и кърпени чорапи. А в ръцете си носи слънчогледово цвете. Аз поглеждам в очите ù и там виждам безкрайни зелени поляни. Безкрайни бразди със слънчогледови цветя, проточили влюбени тела по протежението на земята. И се усмихвам. А тя ми подава цветето и с прегракнал глас прошепва:

    - За приятелката ти...

    И аз вадя от джоба си изпомачкана банкнота и я подавам. А жената махва с ръка и ме отминава с усмивка.

    Ина мълчи и гледа унесено в бирата. Интересно ми е за какво мисли пък сега, но знам, че дори тя няма да може да ми обясни.

    На мен ми е топло. Хубаво. Уютно. И не съм уморен... Вече не...

12.03.2009г., София