„ - Де са хората? – обади се най-сетне малкият принц. – В пустинята човек се чувства малко самотен...
- Човек е самотен и между хората – каза змията.“
Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“
Небето си остана и днес мрачно, наистина сърдито на целия свят през последните няколко дни.
Валеше студен късноесенен дъжд. Понякога спираше за малко през деня, а после пак започваше да се излива и смразяваше нощите.
Преди час и нещо проливния дъжд бе спрял - облаците обаче все така заплашваха, че могат да изсипят всичко задържано засега по всяко време, но поради някаква си тяхно облачно решение се въздръжаха и се носеха на талази, ниски, плътни и наситени с цветовете на мрачното небесно настроение.
Вървящия по притихналата алея си мислеше за двеста и трийсетте вида дъжд на Роб Макена*, споменати в една книга, на които, разбира се, не беше изживял всичките различни образи на дъжда, но някои от тях познаваше добре.
Сутринта започна с номерата 87 и 88 – два вида обилен порой, а сега, в ранния следоб ...