„ - Де са хората? – обади се най-сетне малкият принц. – В пустинята човек се чувства малко самотен...

            - Човек е самотен и между хората – каза змията.“

                                      Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“

          Небето си остана и днес мрачно, наистина сърдито на целия свят през последните  няколко дни.

         Валеше студен късноесенен дъжд. Понякога спираше за малко през деня, а после пак започваше да се излива и смразяваше нощите.

         Преди час и нещо проливния дъжд бе спрял - облаците обаче все така заплашваха, че могат да изсипят всичко задържано засега по всяко време, но поради някаква си тяхно облачно решение се въздръжаха и се носеха на талази, ниски, плътни и наситени с цветовете на мрачното небесно настроение.

         Вървящия по притихналата алея си мислеше за двеста и трийсетте вида дъжд на Роб Макена*, споменати в една книга, на които, разбира се, не беше изживял всичките различни образи на дъжда, но някои от тях познаваше добре.

         Сутринта започна с номерата 87 и 88 – два вида обилен порой, а сега, в ранния следобед, прецени, че след съвсем краткото отсъствие на какъвто и да е вид дъжд, са заменени от номер 11 – вятър, прехвърлящ ситен ръмеж на капчици, стигащи от единия край на гробището до другия и връщани пак обратно.

         Така и не можа да присъства на самото погребение предния ден, а  номерата 87 и 88, започнали от през нощта да се изливат се над не му позволиха да дойде по-рано. Това затишие му даде възможност да се отбие набързо и да посети... погребания.

         На входа му бяха дали нужната за ориентиране информация, но не му позволиха да влезе с колата и сега вървеше, заобикаляйки изглеждащите по-дълбоки локви по пътеката от най-прост чакъл. Както му обясниха долу, това е нов парцел и все още не е завършен, настилката е временна и тепърва ще настаняват в него телата на поелите към вечния си път души. С времето, макар времето тук вече да не беше от голямо значение, щяха да направят всичко както трябва. Уверения, които за мъртвите едва ли имаха смисъл, но идващите при тях навярно бяха важни.

         В парцела много гробове имаха очертания от вече със слегнала се пръст, но без плочи и пазещи спомена за имената камъни. Имаше няколко вече покрити, но засега  изпъкваха като различни на почти еднообразните редици край тях.

         Нямаше никой, съвсем никой, очакваше да има грачещи птици по клоните на няколкото дървета, оказа се, че тук и вятъра не смееше да се обади с характерния си глас между нивата през които минаваше, разделили мястото на десетки парцели.

         Дори и той мълчеше и само го прибърсваше понякога с пръснати в лицето капчици и изчезваше бързо нататък.

         Съвсем ситни, капките бяха като върховете на студени игли.

         Не бе ходил на гробищата никога, не се беше налагало, нямаше и желание, но се почувства отговорен и задължен да дойде. Сам не знаеше защо – дали от жалост към починалия или пък защото просто бе дошъл мигът когато да го направи. Беше сравнително здрав и силен човек и не бе замислял много за места като това, но сега – сега усети, че безсмъртието на младостта започна да се стопява.

         И тези дръвета! – огледа критично наоколо, докато стъпките му хрущяха по чакъла. - Останали са само с черните си оголени клонаци и правят мястото още по-самотно и тъжно. Ако ги няма, гледката, особено през есента и зимата, няма да е така отчайваща за все още живите.

         Всъщност, може би така и трябва - всеки да знае и помни, че всичките му идеи и постъпки - правилни и грешни. И всичките му мечти, сбъднати или не - ще завършат тук, без значение колко желание или отчаяние е вложил в тях.

         А всеки очакваше, че ще има кой да го помни – и делата, и мечтите му, и самия него.

         И ако няма кой – тогава какво?

         Живота напразен ли е бил или с нещо все пак е заслужил краткия си миг от времето, през който е преминал оставяйки микроскопична следа с появата си сред милионите като него?

         Това навярно ще разберем след като преминем границата между този и другия свят – си каза приближаващия вече до номера, който искаше да посети.

         Видя жена с плътен дъждобран, свалила качулката и оставила косите ѝ да бъдат наросявани от ветреца.

         Стоеше пред съседния на търсения от него гроб. Също прясно изкопан и вече старателно запълнен. Пръстта и над двата бе още мека, рохкава и с много странни вади от кални сълзи, стичайки се от двете им страни от мястото, където би трябвало да са главите на погребаните.

         Небето ли плачеше за тях, а земята със сълзите си ги оплакваше?

         Поздрави с леко кимване погледналата го и мимоходом отбеляза, че двете дати на временните кръстове са от един и същи ден. Вчерашния.

         Тежък момент на тишина. На миг, който събрал в шепата си всички дни на погребаните в него.

         На онзи пред нея имаше име, сравни годината на раждане и смърт – млада жена, само на двайсет и две. Колко дни са двайсет и две години? Достатъчно за да ги изживееш или едва започнали да бъдат отброявани...

         Този пред него нямаше име, нито дата на раждане, а само денят, месеца и годината в която е заровен. Но знаеше, че непознатия е живял дълго, много по-дълго от спящата до него – той дали е бил вече изморен от своя път и посрещнал смъртта си като избавление?

         Загледа се в кръста – сякаш търсеше очите на погребания в тези две нули, които се открояваха сред числата.

         Така и не ги бе видял, когато се срещнаха те вече бяха плътно затворени от онази сила, която все още никой не можеше да победи, дори и от най-великия, силен и могъщ човек на света.

         Кой ли е бил в живота си?

         Смеел ли се е често през деня?

         Плакал ли е нощем?

         Имал ли е мечти, които да последва и такива, които не е успял да сбъдне?

         Говорел ли е на другите за тях и дали те са го разбирали?

         Или си е отишъл неразбран, освен това, че го е направил в пълна самота?

         Успял ли е да срещне любовта, а може би е изживял загубата ѝ?

         Пропуснал ли е важното в живота или е научил точно това, че нищо не е толкова важно за да приемеш самият живот като нещо значително?

         Гледаше тази сълзяща купчина покрила всички отговори на въпросите му и се питаше колко от хората свършват точно така – без да бъдат познавани или разбрани от другите. Един, хиляди, милиони – всички?

         Нищо, че са били цял живот заедно, той сред тях, те около него – една цяла планета, населена с безброй дишащи и издишащи същества.

         „Човек е самотен и между хората...“** – спомни си думите на една обикновена змия от друга книга.

         Колко са верни точно сега, тук...

         И колко много въпроси може да зададеш на един безименен гроб:

         - Двеста или двеста и трийсет?

         Колкото вида думи за сняг имат ескимосите и колкото определения за дъжд има Роб Макена.

         - Хиляда и един?

         Колкото пъти може влюбен да каже, че обича любимия в един и същи ден.

         Или просто само един:

         - Кой беше ти?

         Последното питане на живота, с което да завърши играта, която приживе се надяваме да започнем отначало... някъде, където и да е - дори отново да е тук, под същото това сърдито на целият свят небе.

         - Няма име...

         Гласът на жената го извади от дълбочините на мислите.

         Погледна я. Лицето ѝ беше мокро – и от сълзите, и от дъжда номер 11.

         - Няма. Така и не се разбра кой е.

         - Но вие сте му близък... навярно?

         - Не,  не съм.  

         Въздъхна и разказа накратко:

         - Намерих го в двора на моята къща, вкочанен навярно от дни. Бил е бездомник, скитал се е вероятно от град на град като всички подобни на него, а там, в моя двор, се е скрил от дъждовете и студа под навеса, който имам за през лятото да ми пази боята на колата от слънцето. Боята, а не него...

         Там човека се е опитал да се прикрие доколкото може в ледената нощ и въпреки нуждата му от повече защита, не е посмял наруши повече границите на чуждата собственост на имота, в който от няма къде другаде е влязъл да потърси подслон от дъжда. Може би е имал правила на честта, които никога не би нарушил, дори с цената на живота си.

         - Нямаше ме цяла седмица, сега си мисля, че ако се бях върнал по-рано, може би щях да му помогна с нещо повече освен това – той махна вяло с ръка към гроба.

         Беше платил всичко нужно, дори и това да поставят плоча и надгробен камък след време. Непознатия е избрал неговия дом, чувстваше се длъжен да го направи, особено след като разбра, че няма кой друг.

         - И не намериха никой близък?

       - Не откриха дори как се казва. Просто бездомник, бил е много болен, измръзнал и умрял на нечия чужда земя - моята.

         Той пресметна пак резултата от сбора в годините на съседния гроб. Прецени възрастта и на жената. Разбра лесно коя е.

         - Вашата сестра?

     - Да. Катастрофа. Позволяваше си да усеща малко по-силно скоростта на пътя. Обичайният край за такова увлечение. Наследствено е, родителите ни преди години загинаха по същия начин, аз като по-голяма я отгледах и се опитах да я предпазя от... Не съм успяла.

         - Прекалено млада.

         - Прекалено...

         Тя погледна към могилата на сестра си, след това и тази на неизвестния.

         Какви същества сме – си каза, почувствала съжаление за този под пръстта.

         Дори в оковите на собствената ни болка, можем да мислим за страданията, изживени от някой непознат. Толкова е човешко да го изпитаме след като вече е късно, а не можем да му помогнем когато е имал нужда.

         - Не знам кое по-тъжно – да те погребе единствения ти близък или да бъдеш погребен без нито един такъв.

         Избърса очите си – и от дъжда и от сълзите... може би една или две бяха за онзи под тях, същия, когото и двамата не познаваха.

         - Човек умира наистина когато спира да бъде обичан – прошепна жената.

         - Той определно е нямал кой да го обича.

         Тогава реши да ѝ сподели какво си мислеше преди малко.

         - Докато вървях насам, а идвам за първи път и всичко ми е толкова непознато,  разбрах че смъртта ни разделя, но по някакъв начин и събира някъде там, където отиваме всички. Навярно затова е и тази скрита надежда в човек, че не всичко е само тук и сега. Навярно това е и онова очакване да не бъде забравен и да бъде обичан – за да живее отново и отново.

         Жената премисли чутото, наведе се - крайщата на дъждобрана докоснаха калната почва, - и приглади края на купчината пред нея, заради дъжда леко беше нарушила формата в която са я оставили гробарите.

          На гледащия я му се стори, че сякаш погалва вече скритата под пръстта сестра.

          Когато се изправи, останаха така още известно време, свели глави под ситния дъждец, мълчаливи, без да говорят, всеки загледан в онзи пред себе си.

          Имаше много да кажат, имаше и още повече да премълчат.

          Може би щяха да стоят до късно вечерта.

          Той не искаше да остави стареца толкова бързо, макар и да не знаеше съвсем нищичко за него – изникна образа на свил се под навеса човечец, който помисли, че е просто заспал.

         А тя не искаше все още да изостави съвесем сама сестра си... под купчината – все още имаха двайсет и две години живот от спомени и щяха да си ги споделят дълго.

          Облаците обаче решиха друго.

         Без предупреждение промениха дъжда номер 11 в този, който Роб Макена беше номерирал като 39 – отронилите се от небето тежки капки извадиха от унеса свелите глави пред двата гроба.

          Жената наметна качулката на дъждобрана си. Погледна за сбогом името на кръста и обеща да идва всеки ден.

          Мъжът се загърна в якето и вдигна яката му. Погледна за последно към онзи, който така и ще си остане непознат – едва ли някога щеше да дойде пак.

           Двамата се обърнаха почти едновремено и поеха в различни посоки без да си кажат и дума.

       Когато алеята остана напълно пуста, небето започна да плаче отново за всички затворили очите си за него, тихичко, без нарушаващи покоят им гръмотевици и тътени, а земята продължи да ги оплаква за това, че са ги затворили с всичките си тайни – затворили, завинаги в нея.

         * Дъглас Адамс „Сбогом и благодаря за рибата“

         ** Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“