— А какво мислиш за Ремарк?

Погледнах към Джазмин: меката светлина на залязващото слънце огряваше лявата половина на лицето и, очите и се смееха. Очите и бяха кафяви, със златни нишки - виждах отражението си в тях: криви очила, и наченки на усмивка и любов.

— От него помня един западен фронт и онзи черен обелиск - засмях се, после запалих цигара.
— Не, сериозно питам - тя също запали, подпря се с лакът на дървения парапет, а с дясната си ръка вдигна чашата си от малката масичка. Погледът ми се плъзна по гърдите и - те не успяха да го спрат, не бяха достатъчно големи. Погледът ми остана доволен от гледката.

— Наздраве! - каза тя, гледайки ме в очите с онзи поглед. Очите ни вече правеха любов. Казах наздраве и аз. Пихме, после станах от стола, наведох се и я целунах. Устните и имаха вкус на уиски и изгорял тютюн, моите също.

Разговорът се отдалечаваше в неизвестна посока, докато я носех на ръце към спалнята. Навън верандата остана сама, но не беше пусто: двата стола и малката масичка между тях нямаха намерение да ходят никъде, а последните лъчи на слънцето се гонеха в чашите.

На сутринта се събудих пръв. Обичам да ставам рано, малко преди изгрев. Направих си кафе в кухнята, после влязох в спалнята: тя още спеше, обърната на една страна. Отместих с пръсти едно черно кичурче - “Миришеш на сън, рошава и без грим си по-хубава” - казах в най-нежния регистър на гласа си, и я целунах по бузата.

Усмихна се насън - ухаеше на жена, и съвсем леко на нейния парфюм, който напомняше за жасмин. Завих я - беше хладно. После излязох на верандата. Запалих цигара и не мислех за нищо.

— Защо не ме събуди да пием кафе заедно? - чух след малко сънения и, леко дрезгав глас зад гърба си. После се приближи и се гушна в мен. Протегнах се и загасих цигарата в пепелника.
— Колко ме обичаш?
— Обичам те до небето и обратно - почти извиках и я прегърнах силно. Небето беше ясносиньо и без нито един облак. Няколко малки птички излетяха от клоните на големия бор отсреща, бях ги уплашил с любовта си. После отново стана тихо, Джазмин забеляза това и каза:
— Колко е тихо тук! Какво ще правим днес? - и ме погледна отдолу нагоре, заради разликата от една педя между нас. Други разлики нямахме засега.
— Нямам абсолютно никаква идея - казах и наистина беше така. Искаше ми се времето да спре, а ние да бъдем винаги тук.
— Тогава да излезем на разходка в гората. Обичам гората!
“Какво дете!” - помислих си и я целунах. Хубаво беше, не ги видях, но чух плясъка от крилете им, докато ние двамата с Джазмин се целувахме. Бяха птичките, прибираха се у дома, за да нахранят малките си. Птичките дори не бяха забелязали любовта ни, имаха си по-важна работа.

Разхождахме се в гората дълго, между високи борове и стари дъбове с широки клонаци. Гората беше стара, а ние - не. Джазмин и аз, хванати за ръце, гонехме се, говорихме си за писатели и за художници, за морето, разказвахме си разни смешни случки, много се смяхме, а когато се уморихме легнахме да си починем направо на тревата, на малка полянка между няколко високи бора.
— Усещаш ли времето - попита тя, с глава на гърдите ми. Погалих я по косата и казах:
— Не. То остана там долу, при другите.
Един слънчев лъч се промъкна между два клона и ме заслепи, току-що бях излъгал. Примигнах няколко пъти, усетих как духна лек вятър. После лъчът се върна обратно там, откъдето беше дошъл.
— Да. Само ние сме - надигна се на лакът тя. Кафявите и очи бяха влажни, усетих дъха и на рамото си, беше горещ.
— Искам да се любим! Сега! А после да правим секс.
Не отговорих, надигнах се и аз, целунах я силно, после я обърнах по гръб на тревата. Очите и бяха широко отворени, а косите - разпилени по тревата. Ръката ми надигна черната и блузка, обиколи бавно гърдите и, после избра лявата, спря се и остана там. Целунах я с цялата нежност и страст, на които бях способен, тя ми отвърна, страстта ни беше истинска и силна. После вдигна ръце и хвана главата ми с тях. Отблъсна ме леко от себе си и каза:
— Искам дете от теб!
Очите и бяха мокри и красиви, най-красивите очи, на влюбена жена.

Съблякох я, без да бързам, тялото и беше жилаво, като клоните на върба. Потънах в нея и останах там завинаги. Бяхме живи там, в зелената гора. Животът пулсираше дълбоко вътре в нея. След това, незнайно как гората изчезна, а светът около нас започна да приема своите предишни форми и размери. Всъщност, светът бе започнал да се смалява, понеже времето бе започнало да тече отново, този път по-бързо, много по-бързо.

Оставих книгата на нощното шкафче, отдавна не бях чел Ремарк, още от студентските си години. Станах от леглото, отидох до прозореца и запалих цигара. Денят бе мрачен и студен. Издишах синкавия дим, гледайки как дъждът навън вали силно, а вятърът си играеше с клоните на малката върба, които почти докосваха вълните на реката. Ремарк разказваше прекрасно, историята беше за мъж и жена, които се обичаха, в трудни времена. История за любов и раздяла. Замислих се: “Дали всяка любов е толкова силна, а на моменти - дори невъзможна?”. Въпросът беше излишен, Ремарк бе казал всичко, а върбата отвън тихо плачеше.