Беше дошла Демокрацията и младежите започнаха да си оставят бради без някой да им прави забележка. Двамата сина на баба Дона седяха пред къщи и разглеждаха в някакъв вестник снимките на известни мъже. Обсъждаха себе си и това на кого какъв тип брада би приличала най-много.
Майка им ги слуша, слуша, не изтрая и им рече:
- Моля ви се, мили деца, искам да ми обещаете, че никога няма да си оставяте бради!
- Защо ма, мамо?
- Ще ви разкрия една тайна, която пазя вече 50 години. Чуйте какво се случи тогава и преценете сами. Това беше през лятото на 1951 или 52-ра година. Отидохме да жънем на нивата в местността „Казълджик[i] баир“, близо до границата. Изневиделица и за голям ужас там попаднахме на няколко убити и не погребани, млади момчета – слаби, измъчени, брадясали. Не заровени, а само затрупани с връшини и наскубан юлаф[ii]. Бегълци, посмели да потърсят свободата си и покосени от куршумите на граничарите, само на някакви си стотина метра от заветната цел – през Турция, за Западния свят.
...