И си толкова в мен...
Дните ни отдалечаваха. Минутите мълчаха. Миговете копнееха, затворени между пръстите ни. Бялата пустош ни делеше. И аз бях някъде там... а всъщност толкова никъде. Без теб...
И си толкова в мен...
Одеялото ме обгръща. Лунните лъчи се отразяват в малката стаичка. Изкуствените цветя стоят в ъгъла. Като награда. Триумф. За всичко фалшиво. За върволицата от грешки. И неизживяности. Изкачвам се по лъчите. И бягам от всичко това. Търся онези, нашите цветя. Живите. Които ми подари в онзи подлез. Взимам си едно облаче и си правя шапка от него. За да не ме пази от дъжда, защото и плътността му е илюзия.
И всички пътища ме водят към теб. Спомняш ли си онзи слънчев летен ден? Поредно море. Но всъщност първото ни заедно. Радостни усмивки. Твоите пръсти. Сред бялата пустош, която ни дели. Тук ли си?
Горя сред тази ледена пустиня. И чакам да ме запалиш. За да изгорим заедно. Да запалим пожарите в себе си. Да се разгорим. И изпепелим всичко онова, което вече не ни е нужно. Пръст ...