В голямата къща беше тихо. Свечеряваше се и залезът бавно пристъпваше към отсрещния хълм. Иван гледаше заспиващото слънце, изчака да се скрие зад гората и се прибра от терасата в празната стая. Страх от самотата и безсънните нощи бяха причината мъжът да се затвори в себе си и да прекарва вечерите си в спомени. На четиридесет и пет години, а се чувстваше толкова стар, сякаш бе изиграл всичките роли, които животът му бе отредил. Иван седна на дивана и погледна към телевизора. Дори не искаше да го включи. Гледаше с очи, които искаха да видят нещо много по-красиво от това, което всяка вечер вървеше на екрана. Дистанционното бе в ръката му, но той не желаеше да натисне копчето и тишината от телевиора се сливаше с тази в стаята. Бе толкова тихо, че дори незнайно откъде влязлата муха се почувства неловко и спря да бръмчи, кацайки тихо на масата. Иван гледаше сивият екран, а съзнанието му прожектираше филм за живота, който бе живял. От толкова много епизоди, тази вечер той се спря на миговете, в които къщата беше шълна с щастие. Ето, съпругата му и двете им дъщери. Дни, с много настроение и планове за бъдещето. Разходки, чудни вечери в разговори. Радост от топлината в семейното огнище. В къщата живееше и бащата на Иван. След като съпругата му си бе отишла от този свят, възрастният мъж се бе отделил в таванската стая, за да не се чувства като бреме за младото семейство. Децата растяха в щастливо детство. Усилията, които полагаше Иван, за да не бъдат лишени от нищо, водеше умората все по-близо до него. Той се прибираше от работа останал без сили. Дъщерите му скачаха от радост и го прегръщаха. Едната искаше едно, другата му се молеше за неща, които не бяха нужни. Съпругата му го пращаше до магазина или да хвърля боклука. Иван често избухваше и казваше ядосан:
-Писна ми вече! Дай вода, донеси ми сладко от мазата, хвърли боклука! Всеки иска нещо от мен, а аз съм се върнал скапан от работа.
Баща му, който слизаше да вечеря с тях, смутено навеждаше глава и тихо казваше всеки път:
-И този ден ще дойде, Ваньо, и този ден ще дойде!
Иван го поглеждаше ядосан и отвръщаше:
-Кой ден ще дойде? Ти по-добре мълчи и се прибирай горе, на тавана!
Минаваха дни, месеци и години. Топлината в семейството бе изчезнала. Сутрин се събуждаха и си пожелаваха да е добро утрото, но без усмивка, а по навик. Съпрузите бяха заедно заради децата си и почти не разговаряха. Всеки бързаше да излезе от дома и да отиде на работа, където въпреки отговорностите, срещаха усмивките на колегите си и се чувстваха добре. Вечер не им се прибираше, а когато влизаха в къщата, тишината пристигаше с тях. Дори не сядаха да вечерят заедно. Всяка стъпка, всяко движение дразнеха Иван. Вече никой не смееше да го моли за нищо. Но когато се налагаше да му поискат нещо, той отговаряше през зъби:
-Не се спряхте! А бе, как никой не ме попита дали съм изморен. Или аз какво искам. Всеки иска, иска и иска.
Баща му, излизайки от стаята казваше отново:
-И този ден ще дойде, Ваньо! И този ден ще дойде!
Иван дори не му отговаряше, а го изпращаше с злобен поглед.
Годините вървяха напред със същата упоритост, с която паякът плетеше своята паяжина в ъгъла на празната стая. Момичетата пораснаха и всяко от тях бе поело по своя път, напускайки бащиното огнище. Вече нямаше причина съпрузите да живеят заедно. Разделени, далеч един от друг, те се опитваха да забравят дните изпълнени с тишина. Иван живееше в голямата къща сам, а на таванската стая бе и баща му. Близо, но всъщност толкова далеч, 
Младият мъж искаше да върне кадър от миговете, в които щастието изпълваше стаята, но изгасения телевизор нямаше такива възможности. Искаше да се върнат дните, когато самотата беше толкова далечно понятие, че му се струваше, че никога няма да го посети и да стане част от живота му. Но сивият екран му предлагаше само тишина. Тишина, която караше мъжа да трепери от страх. Необяснима паника, сякаш всеки момент можеше да се случи нещо лошо. Иван погледна към прозореца, навън беше тъмно. Толкова тъмно и толкова тихо, че той погледна към стоящата на масата муха. Размаха с ръка да я накара да излети, да забръмчи, да разреже тишината, но дори и мухата излезе от стаята и се сля с живота извън празната къща. Иван стана от дивана и излезе от стаята. качи се по дървените стълби, които водеха към таванската стая. Вървеше бавно. Чувстваше се неловко дори от мисълта да поговори с баща си. Толкова години, двамата мъже си бяха разменяли по няколко думи и то само, когато бе наложително. Младият мъж спря пред вратата. Постоя няколко минути, доближи ухото си до нея, отдръпна се и почука. 
-Да! - веднага се отговори отвътре. -Влез!
Иван отвори вратата и влезе в малката стаичка. Разгледа я и се усмихна. Толкова подредена, а и баща му, седнал обърнат към нощното небе осеяно със звезди. Синът седна до татко си. Не смееше да каже нищо. Беше му трудно да започне разговор. Старецът го гледаше в очите и това още повече смущаваше Иван. В таванската стая беше уютно. Усещаше се топлината на чистата душа. От тук се виждаше луната, която приличаше на усмивка. Събрал смелост, Иван каза:
-Как си татко?
-Нали виждаш, добре съм! - отговори баща му.
След минута тишина, младият мъж рече:
-Трудно се живее сам. Долу е толкоова тихо. Толкова празно, ти поне си имаш луна и звезди. 
Старецът протегна ръка, сложи я на рамото на сина си и каза:
-Да, трудно се живее сам. Трудно е, страшно е и да знаеш, че с това никога не се свиква. Помниш ли, когато беше все нервен преди години и всяка вечер викаше по децата и по жена си, че все нещо искат от теб? Помниш ли, че аз все ти казвах, че ще дойде и този ден?
-Помня, татко, помня. 
-А ти ми се караше и ме пращаше да се качвам тук горе, сам. 
Иван наведе глава и отговори:
-Помня.
Баща му погледна към звездите, обърна се към сина си и каза:
-Ето, дойде и този ден. Ден, в който ще искаш да има някой, който да ти поиска нещо. Някой, за когото да си нужен. Ден, в който с удоволствие би занесъл чаша вода, в който ще изхвърлиш боклука, дори кофите да са през две улици далеч. Ден, в който ще си мечтаеш да има хора около теб и да ти искат нещо, което с усмивка да им дадеш. Е, Ваньо, ето това е този ден.
Баща и син гледаха към звездите, които се бяха събрали около луната. Толкова много светлина топлеше тъмната нощ. Топлина, която идваше от това, че бяха заедно. И така щяха да посрещнат новия ден. Денят, за който толкова години бе говорил бащата на своя син. 
Ден, в който всеки осъзнава, колко е хубаво да има дом, пълен с живот.

Явор Перфанов