1.

         Не може да се каже, че дежурство при минус сто и петдесет  градуса е нещо приятно, въпреки термозащитата, която даваше бойния скафандър. Къде по-хубаво е да си в базата, в някое уютно сепаре на бара, да пиеш нещо топло и да дишаш свеж въздух, а не като сега - да се преглъща киселият вкус на неговия собствен издишан и вторично преработен от апарата на гърба му.

         Тези мисли занимаваха Стив Полароид, който заради фамилията си бе наричан от всички Фото, докато дебнеше в окопа си на пост 11 – място, което е много далеч от базата, в самият край кратера Валхала, челно срещу позициите на приматите.

         Тези мисли и непрекъснатото изгребване на довявания от  вятъра по повърхността на Калисто кристален прах - това бяха нещата, които единствено можеха да го разсейват при дългото му дежурство.

         Проклетият му прах! Не минаваха и пет минути без да се завихри и отново да се посипе върху му. И ако не искаше да бъде зарит Стив трябваше да маха като луд с ръце почти през цялото си дежурство.

         Погледна завистливо към мястото на пост 10 – секретен, съоръжен с детекторни сензори за тайно наблюдение, камери, инфотабла и какво ли още не, но най-вече покрит и постовия в него нямаше нужда от каквото и да е почистване на прах. И точно онзи дебелак Томас се уреди да е  там. Всеки знаеше, че се подмазва нарочно на лейтенанта, за да го праща на хубави места за служба из вътрешността на базата. Колко мрънка като разбра, че трябва да даде външно дежурство и за да го успокоят, те пък началствата защо ли му обръщаха толкова внимание, го изпратиха на пост 10. Томас е вече цяла година е тук, а все още не бе влизал в бой и със сигурност ще напълни пречиствателя на скафандъра си ако му изкочат десетина освирипели примата, бълващи убийствен огън или размахващи големи ножове.

         Страхливо мамино детенце! - си каза Стив и отвърна поглед от пост 10. Напипа с език тръбичката за сока от психостимулантите и смукна два-три пъти.

         Мислите му се върнаха в спомени за многото бойни другари, които загуби във войната. Стив пазеше спомена за лицата и имената им.

         Хари Хармониката - поразен от експлоадиращ куршум в лицето - помнеше как се наля с кръв и от отровната атмосфера стана ярко жълто. Куршумът можеше да е само на пет сантиметра встрани и тогава Стив щеше да бъде нечий спомен.

         Ноела Бел - тя загина от Б-лъчева граната. Стив държа ръцете ѝ, които под действието на лъчите, поразили костната система, се превърнаха в течност. Нямаше да забрави лицето ѝ, когато то се разтече и стана на пихтия.

         Спомни си насечения от “зъбери” Георг Баса – веселяка, готов да се обзаложи на всичко, но загубил облога си с живота – тези герои на войната никога няма да забрави и затова ще стиска зъби и ще стои на постове като този, с много неудобства, но смъртоносно, ако ги атакуват и започне да стреля с тежката скорострелна картечница, която не спираше да чисти от праха.

         Стив служеше на този студен и суров свят, за да не позволи на нашествениците да достигнат до родната Земя и щеше да отмъщава за загиналите си другари до последния си патрон и граната. И дори да го убият знаеше, че други щяха да връщат на приматите за смъртта му - има кой да си спомни за Стив Фотото и да им напомни името му.

         Стив погледна пак към пост 10 и изрина с досада нов куп прах. Ще го помнят, само че не и такива, като този дебелак Томас. Седи си квартирната въшка там, на завет и на топло, сигурно дреме пред мониторите, спокоен, че няма да го оставят да е вън. След ден-два пак ще го разпределят някъде из базата, за да се оплаква колко е тежко да работи в складовете. А чуе ли за офанзива, разбира се, че ще иде да легне болен - я от пристъп на депресия, я от предшестващия Зеро вируса сърбеж.

         Кой го е пратил изобщо тук? - чудеше се Стив. Да си бе останал на Земята и там да блее жално пред генералите, които поне един път да бяха дошли на Калисто да видят кое как е, а после да дават заповедите си за настъпление и победа над врага. Ама къде ти – и те предпочитаха да са по-далеч от боя и на сигурно място.

         Квартирни въшки! – отсече Стив Полароид, включвайки всички по чин, които се бояха от истинското лице на войната.

         Стана му весело като си представи тлъстото тяло на Томас попаднало в “зъбер”. Сигурно и тази адска машина ще се откаже да го насече.

         Да не е луда да си захаби ножовете - смееше се вече на глас Стив. Дано смехът му не накара дежурният централист да го запише в рапорта си. Докторите веднага щяха да го приберат за преглед дали не се е появила начална депресия. За него обаче тази болест беше чужда. Чувстваше се съвсем на мястото си тук. На Калисто бе открил своето късче земя, макар и покрито от  лед, което да защитава с живота си от нахлуването на нашествениците.

         На Земята Стив Полароид си нямаше никой - отраснал в приют за бездомни, след това оставен да живее ден за ден, издържан  от социалните помощи и обречен да бъде безработен и безличен до гроб. Армията му даде онова от което имаше нужда - смисъл в живота, близки и другари, постоянен дом, макар и в различни точки от космоса и се чувстваше полезен. Изпратен на тази мисия далече от Земята, Стив откри нови приятели, от които загуби не малко и за които трябваше да отмъсти – бяха част от неговото семейство.

         За него нямаше смисъл да пие всяка седмица червените таблетки срещу носталгия и депресия. Защото този леден свят бе онова, което някога първите заселници са търсели в новите земи - дом за себе си. И не мислеше да го напуска когато боевете спрат един ден, вече бе решил да остане тук, все ще има какво да прави, така че за него тази война бе и лична и той с готовност щеше да я води до край.

         Отново дойде време да изчисти от кристалния прах окопа си. Ще го чисти отново и отново, щом е нужно и нищо, че е едно неудобство в повече, нали след края на дежурството ще бъде в компанията на приятелите си, в топлата прегръдка на базата, която наричаше мислено „у дома“.

         2.

         Д-р Болин беше от ветераните на Калисто. Дошъл с първата научна експедиция като корабен лекар, а по-късно останал за постоянно при създаването на земната изследователска база. Сам бе проектирал лазарета, който оглавяваше още преди да започне войната - тук откри не една и две нови болести за човешкия организъм, попаднал в непривичната извънземна среда.

         Малката постройка се разрастна много, след като първите ранени запълниха тясното помещение. Той помнеше добре онзи първи ден, когато един патрул се върна и съобщи, че са влезли в бой с непознати същества, кацнали от другата страна на спътника. Освен съобщението докараха и първите ранени. Тогава загуби почти всички, нямаше нужното оборудване и познания, за да спаси живота им, но сега за него работеха отлично подготвени медици, подбрани от Армията и изпратени да служат в един малко непривичен за специалността им свят, където се развиваха нови дялове в медицината - космичните болести.

         Реакцията на човешкия организъм при досег с местната атмосфера, пораженията от Б-лъчите, непознатите бактерии като Зеро вируса, толкова често мутиращ, че лаборантите трябваше ежедневно да изследват структурната му клетка и да променят съставките на защита в зелените капсули, които се раздаваха всеки ден в базата. Затова един лекар или лаборант-химик на Калисто никак не скучаеше. Но беше трудно. Имаха частични успехи и пробиви, но все пак д-р Болин осъзнаваше колко са невежи срещу тези космични болести, колкото и да се стараеше в борбата си с тях.

         Замислил се за кой път за всичко това, Болин бе седнал в кабинета на полковник Сторм, главнокомадващия частите на Армията и пиеше чист натурален сок от запасите на полковника без да се притяснява, че такава напитка струва много скъпо, щом е налята на милиони километри от Земята. 

         С полковника бяха добри приятели и бойни другари. Двамата бяха заедно вече шест години на Калисто. Сторм също бе дошъл с първата експедиция и участва в създаването на земната база край кратера Валхала. Полковника бе участвал в онова първо сражение в историята между човечеството и пришълците от космоса. Освен  това всекидневно Стром си спомняше кой е доктор Болин поглеждайки дясната си ръка и кривият морав белег на нея. Спомен, който и сега се завърна при повдигането на чашата със сока с онова усещане - да се сблъскаш с противника тяло в тяло.

         И двете страни често водеха ръкопашни боеве, лице в лице, нож срещу нож. В онзи ден Сторм бе все още капитан от охраната на експедицията и водеше лично хората. Силите им бяха малобройни, за щастие и приматите не бяха повече. При една операция за построяване на нов сигнален пост попаднаха на засада. Черните фигури на пришълците -  тромаво подскачащи двуноги същества, но надарени със светкавични рефлекси, изкочиха изпод леденото си прикритие и заляха с експлоадиращи куршуми земляните. Сторм бързо се окопити и успя да направи защитен триъгълник от всъдеходите и така задържа атаката на приматите. След което, както винаги правеше, премина в атака.

         Предпазен от една товарна машина, заедно с едно отделение настъпи към врага, който в глупостта си бе оставил собствения си транспорт някъде надалеч. Заковани на позицията си, те нямаха друг избор освен да приемат близкия сблъсък. След няколко минути двете страни преминаха в любимия за Сторм ръкопашен бой. В него автоматите щяха да пречат, тъй като при такова омесване на тела куршумите убиваха и свои. Същото правило спазваха и приматите. Затова и двете страни започнаха да се бият с ножове, които не бяха по-малко опасни - само едно порязване или пробождане можеше да убие, като даваше възможност на отровните съединения на атмосферата, отровни и за земляни и за пришълци, да нахлуят в кръвта и да я заразят за секунди.

         В смесването на телата срещу Сторм се изправи огромен гигант, изглеждащ страшен в тъмната си униформа. Визьорите на приматите бяха тъмни, досега не бяха виждали лицата на иначе доста подобните на хората същества, които се клатеха смешно при придвижване, но размахваха ножовете си бързо и умело. Гигантът имаше съответно и гигантски нож, който проблясваше над леда като мълния. Отбивайки няколко атаки, Сторм видя удобен момент и замахна към открилото се за миг незащитено място. Ножът му  потъна в тялото, но гигантът не отстъпи, а натисна с тежестта си напред. Така заклещи и не позволи на Сторм да извади закачения с ремък за ръката нож. Вече се знаеше, че и приматите се бият за всеки жив или мъртъв до последно. В краен случай активираха взривно устройство, което всеки имаше и така тялото изчезваше и не попадаше в плен, а също и убиваше всеки намиращ се наблизо. По същия начин постъпваха и хората, никой не би позволил вражеските учени да се докопат до генетичен материал и да измислят някое ново оръжие. Заповедите бяха категорични – да не се допуска да има жив пленник землянин.

         Сторм разбра, че огромния му противник е вече мъртъв, но видя също и приближаването на няколко клатушкащи се фигури, които щяха да се бият за тялото му или да го взривят. Все още заклещен, той започна да откопчава ремъка на ножа, но тежестта на примата го бавеше, а един от тях вече бе на метри и замахваше за удар. Сторм се огледа за помощ, но всичките му бойци бяха влезли в двубои, затова се дръпна силно и успя да изпълзи изпод трупа на убития. Миг преди да го достигне примата той скочи напред и го удари с шлема си в корема. Онзи се сви и залитна назад, но ножът му, носен от инерцията, разпра защитната изолация на ръката на землянина. Ивицата се разтвори и се обагри, пълна с кръв. Ужас обзе Сторм. Отровата на Калисто щеше да проникне и да го убие за няколко минути, отравяйки кръвта му. Бе виждал вече не един ранен как пожълтява и умира в гърчове. Биха могли да го спасят, но само ако навреме поставеха нужните антиреакционни лекарства. А медколата беше останала назад.

         В този миг три изстрела го извадиха от сковаността. Втори  примат се просна, а два куршума поразиха надигащия се първи. Един от всъдеходите се бе приближил и от люка му доктор Болин, на когото не липсваше смелост, беше стрелял с нечий автомат. После стъпи на веригата и скочи на ледената повърхност. Заедно с двамина други войника притичаха към коленичилия Сторм, изнесъл ранената ръка напред и притиснал раната с другата, сякаш държащ смъртта си далеч от тялото, вече знаейки, че тя бавно пълзи към живота му, крехък срещу ледената ѝ захапка. Повлякоха го бързо  към машината и го внесоха. След минута грейна зелената светлина на индикатора за въздух. Болин бе разпоредил водача да е готов за првключване веднага щом влязат.

         В онези дни все още откриваха начините за противопоставяне на непознатите космични поражения. Имаха представа как да спрат реакцията между отровните съединения и кръвта, но в една такава ситуация винаги надвисваше опасността да няма достатъчно време. Със замах Болин разкъса материята на скафандъра и засмука от раната, изплю, пак засмука и отново плю. Няколко пъти направи това и след това прибегна до модерната си  техника. Асистента му трескаво подаваше шишета серумен разтвор, с който поля раната и изплакна устата си, плюейки аленеещата течност на пода. Сложи нужните инжекции на себе си, заради опасността от отравяне и включи към система вече изпадналия в треска командир.

         Отвън земляните бяха успели да разбият приматите, които за да не бъдат заловени започнаха един по един се самовзривяват. Д-р Болин побърза да се погрижи за няколкото леко ранени и пое командването. Разпореди три всъдехода да останат на позицията и да започнат работа по изграждането на поста. С другите два той забърза към базата. Там вече подложи Сторм на допълнителна операция, наливайки в кръвта му множество препарати, с които да неутрализира отровата на местната атмосфера. Разбира се Сторм  трябваше да лежи почти месец докато се излекува напълно, но завинаги запомни, че ако не е била тази самоубийствена бърза намеса, при такава дълбока рана, едва ли щеше да доживее до този ден и да седят двамата в кабинета му на главнокомандващ Армията на Земята на спътника Калисто.

         Понякога съжаляваше, че отговорността на поста му не позволява да отива на предна линия, но понякога чувстваше огромното парещо желание да се втурне в атака. Не бе навършил дори и четиридесет години и не можеше да се оприличи на обичайният висш командващ от Армията - сърцето му все така биеше силно и кръвта му завиреше при мисълта за битка. Той познаваше добре тази война и я водеше приемайки Юпитеровия  спътник като част от неговият земен дом. Заради тази своя страст от Земното командване го назначиха и на поста му.

         - Не зная, Сторм - каза доктора и откъсна от спомените полковника. - Много постъпиха тези дни поразени от Зеро вируса.

         - Имам предвид, че може да е някаква нова негова разновидност. Трябва хубаво да погледнете. Не мога да остана точно сега без хора. Знаеш, че приматите настъпват. Преди седмица са издигнали нова позиция на север. Усещам, че се укрепват именно там, за да ни подложат в най-скоро време на мащабна атака. - Той показа на картата. - Ето, тук са главните им сили, тук сме ние при Валхала, това са ледните блата, а ето тук са позициите, които са заели през последните два месеца. Как мислиш - не е ли класическо зобграждане?

         - Точно на такова прилича. И как успяха да го постигнат? Не ги ли усети навреме?

         - От половин година настъпват от запад, много активно и упорито, за съжаление не долових тихото им промъкване от север и позволих да ни набутат в тази яма. Ако не бяха тези блата - Сторм почука с пръст по означените със зелено местности на раздробен лед, - можех бързо и с малко сили да ги разпръсна, но сега трябва да удържа настъплението по западните позиции. Предстои ми тежка битка, а нужното попълнение се бави вече с десет дни. И ти ми казваш, че Зеро вируса е мутирал отново и е започнал да поразява.

         - Всъщност няма нова мутация, но е създал лека устойчивост към антителата, с които го атакуваме. Мисля си, че това е причината да се прояви така масово. Прегледах лично случаите, както ме помоли вчера, и според мен временно е извадил от строя момчетата. Организма постепенно си изгражда имунитет, но около седмица не ги търси за работа.

         - Седмица! А ако още утре ми потрябват? Ако ни нападнат по целият фронт? Да взема панически да хвърлям Б-лъчеви бомби ли? И да се избием сами най-накрая! - Полковника загледа картата, присвил очи. - Винаги искам двойно попълнение, поне с един кораб повече, за да върнем позициите си отпреди година. Защо от Земното командване един път не разберат, че не е толкова лесно да се води тази война! Генерали! Кабинетни стратези! Кога ще дойдат онези дни и звездите да се раздават на бойното поле, а не там - в пищни салони, сред отбраните гости на тържеството. - Сторм стисна юмруци. - Тиха музика, танци. И се наричат бойци! Тук - в отровната атмосфера, стрелбата и смъртоносните вируси, тук трябва да е произвездането им в командващи!

         Той пое дълбоко въздух, преброи на ум до десет, успокои мислите си и издиша.

         - Извинявай, Болин, понякога спънките на бюрокрацията ме изваждат от равновесие.

         - Разбирам те. Винаги е била тромава. Ако и при мен беше такава, отдавна бихме се натръшкали по леда.  Да ти дам ли нещо за успокоение?

         - Няма нужда – махна Сторм с ръка. - Ти, виж там, оправи ги моите бойци и подсили малко зелените хапове. И няма ли нещо ново за Б-лъчите?

         - Какво да ти кажа - за тях едва ли скоро ще се измисли нещо ново. Не знам как ги откриха и от кой кръг на ада ги докараха, но добре, че разбрахме колко са опасни. Всъщност какво стана с бомбите на приматите? Как така и онези спряха да използват това смъртоносно лъчение?

         - Не знам. Може би и те са разбрали, че Б-лъчите поразяват не само врага. И като цяло, добре стана, че ги прибрахме в скалада.

         - Ужасни са! Но все така ми е интересно как така сме създали еднакви оръжия и от двете страни? Не само лъчите, но и ножовете, автоматите, екипировката и машините.

         - Навярно защото някой ни е създал едновремено и нас, и тях, където и да се намира планетата им. Видимо си приличаме в много  отношения - и те искат да завладяват, и те са смел и борбен народ, и са с почти човешкия им вид. Как ми се иска да уловим един от тях и да го разпитам. Все си мисля, че може би водим тази война за нещо глупаво.

         - Хубаво ще е да я спрем, много се проточи - почти шест години! А и тези примати така и не казват какво точно искат и избягват контакт. Вместо да разберем още на времето, че не са добре дошли и да си отиват към родната си звезда, те взеха да идват кораб след кораб.

         Полковника се замисли, връщайки се отново назад в спомените си и как наблюдаваше спускането на непознатия кораб. Сторм беше в групата отишла да види кои са новодошлите. Дотогава земляните не се бяха срещали с чуждопланетни разумни същества и всички бяха малко напрегнати. Помнеше гласа на ужасения войник от съседната кола, който изкрещя, че стрелят и са убити двама от неговата група. Последва унищожителен отговор на земляните, принудил пришълците да отстъпят, но не и да напуснат Калисто. Окопаха се далеч на юг. Но едно неясно чувство глождеше все още полковник Сторм - като че ли именно онази кола с уплашения редник бе стреляла и отсреща просто им отговориха, давайки първите две жертви в тази война.

         - Тогава нещата бяха малко неясни. Някой стреля, друг отговори и се започна престрелка. Но това няма значение. Ако са искали щяха да преговарят вместо да се бият. Все пак те са неканените гости в нашата Слънчева система!

         - Така е, но може би е време да направим опит за контакт. Малко по-разумно е от това да се стреля толкова години.

         - Знаеш заповедите от командването - с нашествениците не се преговаря, освен за тяхното предаване. А както виждаш, няма изгледи те да го позволят. И вече виждам, че плановете им са да ни изтласкат категорично от Калисто.         След това навярно ще поемат към Земята.

         - А какво ново от Земята?

         - Започната е втората станция по оста на въртене край Слънцето, достатъчно да покрием напълно планетата със защитен пръстен в случай на нужда. Космобазите около Марс са готови да се включат като преграждаща линия. Не трябва да се позволи на тези, кой знае от кой свят дошли същества, да пренесат ужаса на войната на красивата ни Земя! Ако преди години ме бяха послушали, когато бяха малобройни, и ми бяха изпратили нужните сили, можехме още тогава да ги смажем отведнъж, а не да позволим да долетят още кораби и да донесат техните Б-лъчевите бомби. Толкова много бойци загинаха от тях. Знаеш ли колко много жертви сме дали за тези шест години?

         - Да, знам. Особено в началото, тези Б-лъчи бяха ужасни. Толкова безпомощен се чувствам срещу им. - Болин се изправи. - Аз ще вървя да видя какво мога да направя.

         - Добре, и подсили ми зелените, ще ми трябват в най-скоро  време.

         - Ще направя каквото мога. Но дай ми поне ден или два.

         Сторм кимна и двамата се разделиха с приятелско ръкостискане. Останал сам, той включи холограмна тактическа карта и се загледа в червените позиции на врага. Точките им го заобграждаха и трябваше да предвиди следващи им стъпки.  

         Както винаги при притискане полковника подготвяше изненадващ ответен удар за защита. Острието на ножа му бе най-добрата защита срещу острието на противника, понесло се към тялото.

         3.

         Тресящата се глава на Стив Полароид се удари в бронята на всъдехода и той се събуди. Погледна към другите. Всички спяха и до наближаването на мястото за разполагане нямаше какво да ги събуди.

         Офанзивата продължаваше вече седмица. Приматите настъпваха. Много от тях падаха убити. Сякаш и двете страни едновремено бяха решили най-накрая да приключат спора си. Седем дни тежки боеве, много жертви и засега никакъв развой. Сковани от студа и двете страни се хвърляха безрасъдно една срещу друга, без видимо да се напредва в някоя посока. Според Стив просто се предвижваха от една позиция на друга, на пръв поглед съвсем хаотично и необяснимо, но навярно за да се дезориентира тактически врага. Знаеше, че има командване, което мисли за това къде ще се бият и един войник трябва да изпълнява, без да мисли защо и къде са го пратили. Но през тази седмица бяха изпращани къде ли не в безкрайно пресичане на ледените полета на спътника и скъпо струващи атаки. Беше уморително и затова бойците използваха всяко свободно време за възстановителен сън.

         Стив бръкна и извади блистера с таблетки. Взе една от новите - червена с бяла ивица, глътна и се отпусна. Нещо ново имаше в тези хапчета, нещо, което го караше да продължава смело напред и само напред, ден след ден, нощ след нощ.

         Знаеше, че след няколко минути духът му се повдигаше и той бликаше от готовност за бой, воден от думите на полковник Сторм, казани на общия инструктаж - че трябва да се даде всичко, на което са способни синовете и дъщерите на Земята. Един последен натиск и да изгонят тези нашественици от земните територии в космоса. Ако искат да заселват нов свят, нека бъде някъде другаде, но не и край родното Слънце, което ще си остане единствено за човечеството.

         Стив Полароид не знаеше дали от думите на полковника или от новите таблетки идваше еуфорията, която обземаше войниците на тази ледена армия, но се сражаваше, въпреки изтощителното прехвърляне и непрекъснато атакуване на позициите на приматите. Сигурен, че това е някакъв хитър замисъл, останал все още  неразбираем. Имаха велик предводител - полковник Сторм, оцелял толкова години точно защото умееше да води хората си. Ето, след  малко ще се хвърлят отново в бой, но Стив не усещаше вече нито страх, нито колебание. За него тази битка е и за свободата на Земята, но и за неговата Калисто, която трябва да прочисти от нахлулите  чуждоземци.

         Приматите - какво знаеше за тях и тяхното появяване, историята, която всички учеха още от първия си ден на Калисто. 

         Началото - преди десетина години космическите изледователски сонди, изпращани от Земята из цялата система, бяха открили на този спътник на Юпитер богати залежи под кората от лед на няколко суровини. Учените откриха, че преди милиони години повърхността е била в друг състав и след заледяването много елементи от състава ѝ останали скрити под леда. Най-важните бяха залежите на златни плочи, замразени гигантски мехури от събрани в единна маса високоенергийни газове, наречени „космични”, и един нов вид образувания със структурата на диамантената клетка. Изпращането на експедиция за създаване на земна база и започването на добив станало възможно най-бързо. Няколко частни компании получили право от Общоземния Икономически Съюз да разработват и обслужват бъдещите мини. Те похарчили огромни суми и създали свой космичен флот, предвкусвайки печалбите. Официалната земна власт била представяна в лицето на Армията, която подчинявала всички компании и спомогнала с предоствянето на технологиите за тежкотоварни космически кораби. Хората знаели, че условията за работа нямало да бъдат леки, но само след първата година от изграждането на базата и построяването на сондажни площатки, добивите оправдали скъпото начинание. Очертавало се Калисто да стане онази така нужна на Земята колония, която да издържа вече населените места около Слънцето.

         Но първият чуждоземен кораб, появил се буквално от никъде, без да бъде засечен от радарите на системата за метеоритна защита, обърка плановете на всички. Битка започнала веднага, още при първия контакт с хората последвана от войната из ледените полета на Калисто. В онези първи дни Армейския гарнизон бил съвсем малък, но успели да отблъснат пришълците. Оттеглили се на юг, нашествениците изградили свой лагер и показали, че нямат намерение да напуснат, дори след твърдото посрещане, в което изгубили няколко свои. Земните власти изпратили подкрепления възможно най-бързо, но и врагът също получил своите незнайно откъде и как - направо от нищото на космоса изкачаха корабите им, без да може да бъде засечена траекторията на полета им. Това накарало създадения команден щаб да започне изграждане на околоземна защитна система, която да обгради в предпазващ пръстен Земята. На колониите на Марс и неговите спътници започнали обучение на персонал за нарастващата космическа пехота. Военните приели нуждата от тях да бъде всепризната и сега Армията контролираше не само Калисто, а и всички останали колонии, подготвяйки ги за евентуална мащабна инвазия от извънземни сили.

         Като грешка се отчете опита за използване на продуктите с Б-лъчи, една страница от историята на Юпитеровия спътник, която бе напоена с много смърт и от двете страни. В този период се видяха и многобройните прилики в техническо и военно развитие между земляните и приматите. И двете страни имаха сходни оръжия, включително и Б-лъчи. По едно и също време дойде и разумното решение да преустановят използването им, така убийствено за всички.

         Предполагаше се, че приматите наподобяват на човека имайки  подобно телосложение и технологично развитие, затова ги нарекли „примати” още в първите боеве, заради чоовекоподобното им телосложение и поклащащата походка, така приличаща на съимениците си в горите на Земята. Но  които и да бяха, дошло е времето всичко да свърши един път завинаги.

         - Хайде, ставайте момчета! - старшина Марк се промуши от предната част на транспортера и поразбута няколко от спящите.

         Личеше, че не е спал, той не можеше да си го позволи. Командването изпращаше непрекъснато нови заповеди, предвид бързо променящата се обстановка, и старшината трябваше да ги получава.

         - До пет минути да сте се опаковали. Ще постреляме малко и тази нощ! - доволно се ухили той.

         Обичаше старшина Марк тази война. Дошъл тук като прост редник само преди година, но така си паснал с Калисто, че бързо го повишиха и скоро му дадоха дори да води едно отделение. И наистина го заслужаваше - в бой беше истински вихър, но добре координиран вихър, смъртоносно насочен към противника. Говореха, че произвеждането му в офицер няма да се забави, след като се превръщаше в една от легендите на ледените полета. Оцеляваше в битки, имаше списък от доста сразени врагове - старшината беше точно това, което трябва да е един истински боец от Армията и бе пример за стотици други на Калисто.

         Стив бързо постави шлема си и активира резервоара за подаване на въздух. Провери дали навсякъде е изолиран скафандъра му и видя надписа на лицевото си стъкло, че всичко е наред. Постави пълнител и зареди автомата. Ножа си бе наточил още през деня. Беше готов да се изправи срещу врага.

         Останалите от отделението също посрещнаха в готовност сигнала за спиране на подавания във всъдехода въздух. Всички приминаха на автономно дишане. Светна и червената светлина и отровата на Калисто изпълни търбуха на машината.

         - Слизай и се строй зад всъдехода! - гръмна в слушалките гласът на старшината.

         За секунди дванайсетте войника се изсипаха зад бронираното прикритие. Още девет всъдехода бяха спрели в дълга редица и от всеки изкачаха войници и приклякаха зад тях.

         - Всички командири на отделения при водача! - прозвуча обща заповед. Старшината се затича към белязаната с бяла ивица машина, където бе командващият ротата им.

         Стив бе спокоен, както подобава на ветеран. Гледаше към тримата нови в неговото отделение. Преди две седмици бяха дошли попълненията от школите на Марс. Той и другите стари войници ги учеха на живота на Калисто и ги караха да забравят онова от училището им. Едно е да ти преподават в класната стая и да се набираш на бегом из марсианските пустини, чиито трасета не бяха никак леки, но просто тук реалността е различна. Трябваше да ги научат на онези неказани неща, като приема на таблетки - синя на всеки десет часа срещу радиацията от космоса; зелена всеки ден срещу Зеро вируса, който се съдържаше навсякъде и проникваше безмилостно в организма; веднъж на седмица червена срещу носталгия и депресия, изпълваща с желание за работа и прогонваща тежките мисли от главата. Също и за това, че тук само една драскотина от някое ледено острие на скала може до пет минути да те убие, като химичния състав на местната атмосфера отрови кръвта и я пигментира в ярко жълто. Да внимават по време на бой къде стъпват и да не попаднат в “зъбер” - изобретение на приматите, което в половинметрова метална паст има десетки остриета, които за секунди насичат тялото на стъпилият в капана. 

         Не можеха да се научат само за няколко дни неща, за които е нужен повече опит, но боевете започнаха без да попитат новодошлите дали са готови за тях, така че всяко допълнително обучение ставаше в движение или направо на бойното поле. За пример ставаха онези, паднали поразени от едно или друго в боевете.

         - Внимавай - клекна старшината до тях, когато се върна от събирането, - минаваме в левия фланг. На километър е позицията на приматите. Ние трябва да заобиколим и доближим без да ни усетят. Другите момчета ще се грижат да ги забавляват и да не мислят за нас.  - Макар и лицето да оставаше невидимо заради тъмното лицево стъкло, всички знаеха лудата усмивка на старшина Марк и затова бяха сигурни, че и сега се е ухилил като дявол, предвкусващ дима от огъня, който ще се разгори скоро. - Стигнем ли на позицията, ще трябва да ги ударим с ракети - просто и ефикасно! Взимайте всички ракети в наличност. Тази нощ ще е истинска фиеста на огъня. Водача да изтегли машината на запад и да чака да го повикам, за да ни прибере. Фото, ти с един от новите ще използваш тези с двойните заряди. Цели се добре, твой ще е първия удар, приятелю! Изгори ги, прати ги в ада и да ги свършваме! Това е - давай напред в колона по един!

         Отделението бързо се престрои и в бърз ход поеха след старшината. Скоро се потопиха в тъмнината и изчезнаха зад ледените скали. Имаше още два часа до изгряването на Юпитер и тъмнината трябваше да се използва за изненадващия удар. Стив хвърли поглед към момчето, превито под тежките заряди. Хареса му, че стъпва твърдо и без да изостава въпреки тежестта.   

         Дано издържи и да се представи смело - си каза Стив и го тупна окуражаващо по рамото.

         4.

         Рапортите от предните позиции валяха като град върху екрана на монитора в командната зала. Полковник Сторм слушаше непрекъснато високоговорителите и следеше какво става на бойното поле. Гласовете на войниците биваха изкривени от радиовълните, но  с ясно долавящ се борбен дух в тях.

         Сторм се усмихна одобрително - доктор Болин и неговите лаборанти успешно бяха въвели новата формула за кураж в  таблетките. Онази бяла ивица бе извора на повишена боеспособност и притъпяваше появата на страх в сърцата. Просто една подсилваща доза от адреналин, която трябва да помогне в този решителен момент.

         Тактическата холограмна карта се оцветяваше при всеки изстрел или взрив. Тази атака имаше за цел да разгроми врага и да завърши с пълна победа за Земята. След седмицата на хаотични пренасяния на боя от едно място на друго, той бе успял да дезориентира противника и да го накара да изведе всичките си сили, за да защити собствените си периметри. Заблуди не само приматите - повечето от подчинените му също не разбираха какво иска командващия. А щом и те не разбираха, значи е дошло времето за решителния му удар. Сторм разпореди общо настъпление по целият създаден фронт. Дълго обмислял всяка стъпка, сега със задоволство виждаше как всичко върви според неговия план.

         Нападайки позицията, която е ключът към комплекса от сгради и главната база на приматите, той си откри свободен достъп за тежката артилерия, която сега бе обградила в огнен пръстен базата им. Ломяха една по една стените на комплекса и скоро щяха да ги изкарат като мишки на открито и да довършат тези, които бяха останали. Подкрепления нямаше да дойдат, защото всички приматски части бяха заобградени и откъснати една от друга, след дългото разиграване из полетата, целящо да ги разпръсне на малки групи.

         Възхитителното изпълнение на отделението, промъкнало се в гръб на основните им сили, бе началото на успеха за всички земляни. Изненадали с ракетния си обстрел противника те позволиха на всички части да стигнат в близост до главната им база и да я обградят плътно. Сторм си напомни да награди онзи войник изпратил трите решаващи ракети и отворил прохода за бронетранспортьорите.

         Нещата на другите две горещи точки също бяха минали успешно. С учудващо по-малко оказана съпротива и те бяха преодоляни според плана. Сторм отдаде тази лесна победа на двете позиции като отслабване духа на врага след превземането на подстъпите към ключовата им крепост. Така само за няколко часа всички оцелели примати на Калисто бяха натикани в тесните дупки или откъснати на няколко петна из повърхността.

         - Пригответе всъдехода ми, ще отида на първа позиция с моята бригада. Искам лично да довърша настъплението. От изток да настъпят резервите, които оставихме край блатата - разпореди Сторм на двама капитани в командната зала и се приготви за излизане на открито.

         Неговата бригада от часове бе в готовност. Носени от въздуши възглавници тежкобронираните всъдеходи за половин час стигнаха до предната позиция. Сторм дълго бе спорел с генералите от земното командване за този решителен удар. Убеждаваше ги, че само за седмица ще завърши нещо вече протаквано шест години. След първоначално несъгласие най-накрая получи разрешение и нужното му попълнение в жива сила. Вярваше, че на Земята всички вече  са доволни от резултата, който ще бъде окончателен и с победа след като падне и тази приматска крепост. Сторм бе готов на всичко в този ден, дори и на Б-лъчев обстрел, макар и като крайна мярка. Специалната батарея очакваше заповед да активира зарядите си скрита на десетина километра от приматската база. Вече мислеше да разпореди да се прибират, но засега ги остави на разположение до последно.

         Цената на тази атака беше кървава, много бойци загинаха, навярно и още много щяха да паднат до победата. Сторм не искаше ни един от хората му да пострада, но искаше да прекрати веднъж завинаги ледената война с космическите нашествениц. За тези шест години бяха загинали хиляди, а ако трябва да се бият още шест години ще бъдат още много пъти по хиляди заради разрастването и на двата лагера. 

         - Полковник, тук капитан Хилс – повика го командира на втора бронирана група.

         - Слушам те, Хилс!

         - Позицията е овладяна, както вече ви докладвах, но искам да допълня, че са поставили прекалено много “зъбери”. Невъзможно е да ги последваме пешком навътре. Чакам разпореждания.

         - Добре, Хилс, продължете с оръдеен обстрел от място. Нека сами се покажат. Не е нужно да даваме ненужни жертви. Какви са те  при теб?

         - Малко над 10%, полковник. Техниката не е засегната.

         - Много добре, капитане! Продължавай както ти казах и ако има нещо ново ми докладвай! Скоро ще съм при вас.

         - Разбрано!

         Сигурен бе, че е въпрос на време да ги изведе като стадо овце от кошарата им - да ги изкара навън и да ги заведе на заколение.

         - Център, тук Сторм!

         - Слушам, полковник – оператора бодро отговори. Победата винаги повдигаше духа на войника.

         - Резерва докъде стигна?

         - Малко зад вас е, до десет минути ще е на позиция.

         - Да заобиколят на тридесет градуса и да изчакат на километър. Може да се наложи да гонят бегълци.

         - Слушам, ще предам заповедта.

         Машините минаха край едно от местата където се е водила битка. Навсякъде бе осеяно с изоставено снаряжение и части от загинали и самовзривени бойци. Сторм знаеше за големия брой жертви и от двете страни. Тук частите на  приматите бяха разбити и загинали до един, след като обърнати в безредно бягство са се самовзривявали.

         Това харесваше Сторм в противниците си - и те като всеки земен войник не се даваха да попаднат в плен. Смелостта проявена в бой винаги трябва да се уважава. Той знаеше колко личен кураж е нужен, за да се активира взрива саморъчно. Навярно цивилизацията им е не само подобна на земната по техническо развитие, но и в нравствено и духовно, след като следват същите закони на войната.

         Бригадата на полковника стигна пред линията на  вражеските букнери. Непрекъснати взривове огласяха бялата тишина на Калисто. Ивицата със “зъбери” се открояваше сред разораният нарочно лед. Ако минеха тежките всъдеходи леда щеше да се раздроби и машините да бъдат погълнати от морето отдолу. Ако поемеха с пехота, „зъберите“  чакаха в готовност.

         Сторм на място реши какво да прави. Гледката само му го подсказа. Даде команда да се стреля последователно в една пътека и така да се разбият всички капани. По направената пролука ще преминат пехотните части и да влязат в комплекса от бункери.

         Заповяда час почивка и събра офицерите, за да обсъдят положението. Войниците трябваше малко се съвземат и след това да довършат остатъците от шестгодишния кошмар на спътника. Колко малко оставаше и всичко да приключи завинаги, Сторм бе убеден, че няма да позволи на нови кораби да кацнат на Калисто.

         - Полковник! - откъсна го от мислите един лейтенант.

         - Да, кажи? - вдигна глава командващия.

         - Наблюдателите докладват за изваждане на три батареи оръдия пред бункери 5 и 9 - развълнувано каза лейтенанта.

         - Б-лъчеви ли? – досети се Сторм и скочи.

         - Тъй вярно, полковник.

         - Вдигайте войниците и отстъпваме на десет киломтра. Нашата батарея да зарежда! Бързо!

         Макар и изпълнени веднага заповедите все пак закъсняха и взривът от ослепителна бяла светлина ги изпревари. Приматите пращаха залп след залп с тежки снаряди от Б-лъчи. Зоната на поражение бе доста голяма. Една ръчна граната убива на сто метра, а подобен снаряд обхваща десетократно по голяма площ. И от тези лъчи нямаше къде да се скрият, покриващи в ротационен диаметър всичко.

         Всъдеходите като мравки в горящ марвуняк се пръснаха в отстъпление, но застигани от Б-лъчите застиваха мъртви под сипещия се кристален прах. Далеч от това място, земните оръдия забълваха с малко закъснение своите снаряди към бункерите на приматите. За минути цялата околност сияше в красиви ивици при срещата на тези смъртоносни лъчи. Така и свои и чужди ставаха на жертви на едно и също оръжие.

         Със силен блясък се взриви последния снаряд, изстрелян автоматично от обикновено оръдие на вече мъртъв земен разчет и  настана тишина. Прахът се посипваше безшумно над безмълвните тела и от двете страни. На километри от тук не бе останал и един жив, който да види тази поразяващо смъртна картина.

         Всъдехода на полковник Сторм, убит още при първите залпове, вече беше покрит кристален прах, затрупал го като гроб. Калисто плачеше с праха си за стотиците загинали на нея. И го правеше от първия ден на тази война между неразбрали се разумни същества.

         5.

         Кой ме докара тук! - хапеше устни иззад тъмното лицево стъкло сержантът първи клас Хамон. Тичаше, обзет от безсилна ярост и сам не знаеше къде отива. Едва не попадна в една от техните “месомелачки” - скапаната апаратура на скафандъра не я „видя” за да го предупреди.

         Сигурно се е повредила от Бета лъчите, които се нароиха при взривяването на бомбите – предположи сержанта. Кой да се сети, че и отсреща ще ги използват с усилен заряд, след като преди две години и уродливите същества също бяха рабрали, че е глупаво да ги хвърлят, след като сами се поразяваха с тях. А сега изненадващо отвърнаха, веднага след като земляните изстреляха първите си снаряди в добре подготвения план за унищожаването на нашествениците.  

         Планът за операцията бе одобрен лично от главнокомандващия Земните сили. Според Хамон идеята наистина беше добра - да примамят противника към земната база, привидно отстъпвайки и изоставяйки позициите си, да спрат настъплението им с полета “месомелачки” на безопасно разтояние и да ги унищожат с Бета лъчев обстрел.

         Всичко протече според предвижданията - процентът на загуби беше в нормите на очакваното, маймуните се разположиха където трябва, но никой не се досети, че и те могат да употребят смъртоносните лъчи. А това обърка вече предвкусваната победа над разположили се най-нахално на спътника Калисто нашественици от друг свят.

         Серажант Хамон беше участвал в първата битка, когато разбрали за присъствието на чужденците от снимките на един патрулиращ в района на Юпитер сателит, Земята веднага изпрати кораб за да провери и установи контакт с другата цивилизация. Но едва кацнали и онези кривейки се и подскачащи смешно по леда маймуни в сиви униформи ги започнаха с картечници. За ветераните от Гражданските Воини на Марс и умиротворяването на отцепниците от Астероидните полета да отбият безразборната стрелба беше лесна работа. Но защо така ги поздравиха онези тогава, това  все още нямаше отговор.

         Според Хамон явно още тогава е бил избран спътника Калисто да бъде трамплинът за атака срещу самата Земя. Той лично застреля онзи картечар подал се от всъдехода, а после се оттеглиха на юг и  построиха лагер, след това дойде транспортен кораб, носещ нужното оборудване, за да се укрепят в сегашната си база и да започнат тази война.

         Шест години чакаха тези диваци да потърсят контакт и споразумение за прекратяване на боевете, които бяха станали особено жестоки  след като незнайно как и двете страни започнаха да използват Бета лъчите, съвсем наскоро открити и все още неизползвани в бой, затова и така неконтролируеми в действие. В този случай не бе толкова важно правилото, че е достъчно да убиват. В тези лъчи имаше някаква адска сила и решението да се приберат беще най-правилно.

         Хамон нямаше да забрави никога онзи обход преди години, когато отделението му бе избито от попадение на беталъчев снаряд. Той се спаси тъй като бе отишъл да разузнае напред. Но се върна точно навреме за види как се втечняват другарите му и как изтече живота им между опитващите се да помогнат безсилни ръце на сержанта.

         Как да забрави добрите си приятели загинали тук. Като Тони Кулата, с който бяха изкарали сержантското училище и живели в една стая. Тони беше огромен здавеняк, нямаше равен в ръкопашния бой, но в един такъв го уби някакъв офицер на маймуните. Участвали в тази битка разказваха как със забит в стомаха нож и разяждан от отровата на Калисто, Тони затиснал противника си с тялото, пречейки му да извади ножа си и така другарите му да го поразят. Не успяха да отмъстят тогава за този отличен боец на Земята. Човекоподобните успели да отблъснат хората, дали доста жертви в този ден.

         Сержанта спря и се ослуша. През микрофоните долиташе само воят на вятъра, разнасящ праха между кратерите. Нямаше вече гръмове и трясък от взривове. Отбеляза, че е достатъчно далеч от онзи адски хаос. Сам не знаеше как успя за пореден път да се измъкне от смъртта. Малко преди да започне обстрела с Бета оръдията отиде в края на базата. Беше доловил някакво движение на котролен монитор и искаше да го провери на място. Не му се вярваше някой да е преминал през полетата на “месомелачките”, но все пак трябваше да се увери в сигурностт. Оглеждаше района, присвил се до стената на последния бункер, когато първия залп изгърмя.

         “Е, сега вече ги довършихме” - мина през ума му. Но с ужас чу по радиото, че има ответен удар с подобни бомби.

         Панически изкочи от прикритието си и хукна напред. Не се замисли и за миг. Отстрани го обстреляха с леко оръжие, но остана невредим. Сам пусна няколко дълги реда безразборна стрелба, с която целеше да се прикрие и измъкне. Три сиви фигури препречиха пътя му и той за момент спря и се прицели - три бързи изстрела, телата паднаха и отново се затича към свободната пролука. Явно е имало опит да проникнат откъм тила на базата - сигурен бе, че не са само тези тримата, но в този момент искаше само да се спаси. Попадение с Бета лъчи ще го убие за секунди, затова по-далече от тук и да избегне идващите снаряди.

         Отдалечавайки се, слушаше крясъците на своите - един по един замлъкваха и накрая остана само тихото пращене в слушалките. Изкатерил се на високия ръб на някакъв кратер, той набързо огледа района. Мълнии се носеха на стотици метри и убиваха безмилостно. Хамон отново побягна и вече почти час не спираше, съпроводен от тишината на ефира. Трябва да потърси други оцелели, не вярваше да е останал сам, а и  навярно е изпратен сигнал за помощ до Земята.

         Бяха разбити, но скоро ще дойдат нови кораби и този път едва ли ще сме толкова отстъпчиви пред наглостта на тези същества -  мислеше си Хамон. Как може да са толкова първобитни и диви, че да не опитат и най-елементарен контакт? Нима няма какво да си кажат две разумни цивилизации? Не само чрез война може да се разговаря, биха стигнали до някакво споразумение, ако се представят исканията на едните и възраженията на другите. С преговори щяха да се избегнат много жертви. Земляните познаваха добре войната, хиляди години човек е живеел само с нея и само заради нея. Затова правилата ѝ са добре познати - едни нападат, други защитават нападнатото. В случая Калисто беше територия на Земята, а чуждоземците искаха да я покорят и хиляди бяха загинали. Корабите всяка седмица докарваха нови и нови бойци, които да заместят оределите редици.

         Земното правителство погрешно изчакваше да се установи контакт толкова много време. Шест години плащаха с живот, една скъпа валута. Но заповедите са за да се изпълняват, други ги издават и сержант Хамон винаги бе изпълнявал точно разпорежданията. Нищо, че някой може да каже за него, че е избягал в този ден - щом така се е спасил, значи е правилно постъпил. За него е по-важно да може и утре да продължи боя вместо да загине безславно.

         Катереше се по плъзгащ склон на поредната скала. Някъде тук би трябвало да има един секретен пост. Когато се изкачи на върха видя в подножието тъмната фигура на всъдеход, но не беше земен. В същия миг го нападнаха трима човекоподобни, изникнали изпод купчини от кристален прах. За секунда го обезоръжиха и някой заби нещо в ръката му. Наркотик скова мускулите му на мига и той не успя да задейства самовзривното си устройство, а нямаше кой да го направи дистанционно.

         - Пленен! - изкрещяха мислите му и сержанта се отпусна в ръцете на нападателите.

         Първият заловен земен войник в тази война. Какво ли ще го очаква във вражески плен?

         6.

         Доктор Болин бе останал с персонала си на задна позиция, където приемаше спешните случаи от фронтовата линия. Десетки малки транспортери сновяха към базата и обратно, отнасящи ранените и мъртвите войници. Никой от медиците не остана и минута без работа, прекалено много бяха тези получили отравяне с атмосферата на Калисто.

         Като гръм дойде веста, че е започната престрелка с Б-лъчеви оръдия. Приматите масирано ударили заобградилите ги земни сили и започнали да обстрелват с далекобойни установки самата база, където вече имало няколко попадения.

         Доктора остави всичко и разпореди целият персонал да се насочи към азотните блата, за момента най-сигурното място на Калисто. Поиска връзка с командващия резерва, но радиоцентралиста му съобщи, че резерва също вече е на предна линия.

         Значи и те са загинали - огледа се безпомощно Болин и се насочи към един всъдеход.

         Стив Полароид току що бе съпроводил група ранени, когато разбра за поражението на целият състав пред бункерите на приматите. След пробива остатъците от неговото отделение бе изтеглено и използвано за транспортиране.

         - Момче, давай към блатата! Там ще се прегрупираме. - Болин скочи до водача на машината. Всеки знаеше, че при подобно положение именно той ще поеме командването и едва ли някой би оспорил това.

         Всъдехода се затресе и се понесе след другите изтеглящи се. Стив беше на картечницата, готов да порази първия видян примат. Тих, но изпълнен с болка от загубата на всички свои другари, той стиснал зъби дебнеше да долови и най-малкото движение иззад скалите. Слушаше обърканите гласове на умиращите и искаше да се хвърли като древен дух на отмъщението и да стреля, да стреля.

         Новината, че полковник Сторм е сред първите загинали порази всички в машината. Доктора стана и понечи да тръгне нанякъде, удряйки силно главата си корпуса.

         - Водач - спри! - хриптящо каза. Минута постоя така и огледа останалите - водача, Стив Полароид и още един пехотинец. - Обръщай на тридесет градуса, посока базата на приматите, но по обходния маршрут, изведи ни откъм гърба на бункерите. Не може тялото му да остане там, като на дивак, сред враговете. Лъчите ще са се разнесли докато отидем.

         Стив, щастлив от предстоящото нахлуване в териториите на враговете и от възможността да убива, се зае да свързва лентите с патрони една за друга, превръщайки ги в една безкрайна лента, гарантираща му дълга стрелба. Пехотинеца тъпчеше пълнителите, изпълнен със същата свирепа решителност. Доктора говореше по радиото с някой. На два пъти връзката прекъсва, но я подновяваха и оцелелите части докладваха за положението.

         - Останали сме една шепа! - съобщи той след няколко минути. - Там, при бункерите, няма и един оцелял. Нашите оръдия са отговорили много точно, но са и довършили всички на километри от там.

         - Все някой трябва да се е спасил - Стив не искаше да се размине без стрелба.

         - Сигурно е така, но колко ще са? Разпоредих да се започне обход из техните позиции и да търсят наши оцелели. От Земята вече подготвят спешно да се изпрати кораб от базата ни на Марс. Трябва да дойдат до три-четири дни. Така поне ще затвърдим победата си, стига да не ни изпреварят...

         - Докторе! - водача повика Болин и посочи монитора си. Беше засякъл движение на хиляда метра пред тях. - Вижте тук.

         - Примат ли е? - провря глава в отсека Стив.

         - Със сигурност. Вижда се ясно черната му униформа. А и тази тяхна походка - как да го объркам?

         - Да го заловим жив - каза Болин и отвори чантата си, която бе взел при отстълението. Такава възможност не беше за изпускане. - Водач, отбий и спри!

         - Ще се взриви преди да го докоснем. По-добре с картечницата... - с готовност предложи Стив.

         - Няма да успее, войнико, ще му приготвя една специална инжекция, която ще го обездвижи и приспи за по-малко от секунда. Ще се скрием в праха от кристалите и ще го нападнем. Ти – той кимна към Стив, - избий от ръцете му оръжието, а ти го хвани здраво. Аз ще му вкарам такава доза наркотик, че да забрави всичко друго. Не вярвам да не подейства. И те са като нас - щом местната атмосфера е отровна за организма им, така ще бъде и с наркотиците.

         Тримата слязоха, като оставиха водача във всъдехода, и устроиха на петдесетина метра засадата, заривайки се в кристалния прах и зачакаха.

         Изненадата им успя - Стив с един замах успя да изтръгне от ръцете на примата автомата, другият войник го обгърна и стисна силно, а доктор Болин заби инжекцията си с всичка сила в рамото. Приматът заспа на мига, преди да усети какво е станало и най-вече, преди да активира взривното си устройство.

         - Най-накрая - изпъшка доволно Болин, мъкнейки тежкото тяло към подножието и всъдехода, - имаме един пленен!

         - И които ще ни разкаже за какво беше всичко това - каза Стив, забравяйки желанието си да убива.

         Влезли в машината, те включиха подаването на въздух и след сигнала свалиха шлемовете си. Загледаха пленения. Колко много приличаше тялото му на човешкото. Доктора бързо скъса ръкава на униформата и покри със серумен разтвор появилата се пяна от малката рана, получила се от забиването на иглата. Чуждия организъм прие противоотровата и пяната се успокои, а след секунди изчезна.

         - Удивително! - каза Болин при тази реакция. - Нима са верни хипотезите, че живота е възможно да възникне само в условия близки до тези на Земята?

         - Докторе, вижте, това си е човешка кожа! - пехотинеца гледаше порозовялата плът на примата.

         - И щом прие наркотика, прие серума, значи видимо не се отличава много от нашия вид и би трябвало да диша и въздух като нашия. Ще сваля шлема му.

         Болин след като огледа отвсякъде непознатия механизъм на скафандъра, докосна едно бутонче и откопча появилият се свързващ механизъм. Четиримата мъже видяха едно нормално лице на трийсетина годишен мъж. Той дишаше спокойно, без да се задави или каквато и да е друга странична реакция.

         - Какво е това? - попита слисан водача.

         - Човек?! - невярващ каза Стив.

         - Без съмнение, войнико, но какво търси в тази униформа?  

         За Болин обяснението е едно - този е наш, който се е предрешил на примат. Може би избягал от плен, или е разузнавач. Въпреки големия достъп до всички тайни операции на полковник Сторм, все пак един пленен землянин, или един изпратен разузнавач, биха си останали секретна информация до последно.

         - Не може да е примат! - водача също отказваше да приеме тази вероятност.

         - Сега ще разберем. Дайте ми чантата, ще му поставя нещо от което да се събуди. Вие го хванете за ръцете, а ти - Болин погледна Стив, - за всеки случай, там с ножа, нали разбираш.

         Доктора извади ампула и я счупи, извлече течността и внимателно постави инжекцията, този път венозно в гладката кожа над китката. Сковаността изчезна от лицето на пленника. Рязко вдиша и отвори очи. Когато в тях проблясна съзнание той извика от уплаха и изпъна тялото си, за да се освободи. Мъжете го държаха здраво. Стив натисна ножа си към гърлото, готов за миг да го пререже. За него това беше вражески войник и колкото и да прилича на човек, беше готов да му припомни за стотиците загинали в този ден.

         - Кой си ти? Защо си в тази униформа? -  попита го Болин.

         - Вие... - запъна се мъжът. - вие сте хора! Не сте маймуни!

         - Какво? Какви ги говориш? Отговори ми - кой си ти? - разтресе го Болин, обзет от усещането за нещо неприятно, но вече започнало да се прояснява.

         - Сержант първи клас Хамон от Земните въоръжени сили. А вие кои сте?

         - Земните въоръжени сили? Тази част пък каква е? - изсъска Стив и огледа пак униформата на притиснатия. - Тук е Армията на Земята. Каква е тази приматска униформа?

         - Това е моята униформа, а вашата е... на врага! - отговори Хамон.

         - Кой враг?

         - Коя бойна част е въвела тези униформи? На Земята ли или на Марс? - надвеси се доктора над сержанта.

         - Целият флот е с такива. Ние се бием от години с нашественици, които имат като вашите сиви скафандри. Не разбирам, вие сте те, а сте всъщност хора! – Заловения се объркваше все повече гледайки лицата на враговете си и понечи да се изправи.

         - Чакай - протегна ръка доктора към натисналия с ножа Стив, - всичко е токова объркано. Разкажи ми с кого се биете?

         - И аз не знам вече с кого. Появиха се непознати кораби и се разположиха на Калисто преди шест години, изградиха своя база и започнаха да сондират участъци от ледната покривка...

         - В коя година стана това - попита тихо Болин обзет от мисълта за една нереална възможност.

         - 2047, точно след Втората Гражданската Война на Марс.

         - Какво!? Ей, какви ги дрънкаш? Докторе, това е преди почти петдесет години! - викна водача.

         Несигурен в настоящето, той се заоглежда търсещо, за да се уловят мислите му за нещо познато от миналото.

         - Момче, слушай ме - сега е 2094 година и на Марс не сме имали никога войни.

         Дълго мълчание задържа погледите на всички в една точка, която започна да се оформя като нещо, което беше почти невъзможно да се приеме като истина. Колкото и да е объркан, все пак този миг трябва да има някакво обяснение. Отговорът дойде от доктор Болин:

         - Това значи, войници, че хората сме изпратили сами себе си да се бием един срещу друг на този леден свят незнайно как е станало това, като в очите ни сме уродливо изкривени един за друг от времето, което ни разделя навярно в две паралелни възможности на живота. Защото не помня през 2047 година някой да е летял в космоса толкова надалеч, а за колонизацията на Марс ще кажа, че започна едва през 2058, което е малко след твоето време, войнико. Не мога да повярвам как е станало така, че да се смесят така кърваво минало и бъдеще, и според мен, от съвсем различни измерения. Но тази война трябва се спре и да открием заедно отговора на тази загадка, която ни показва, че и времето като ледът може да се пропука.

         И след тези думи на доктора, които повдигнаха завесата на това странно преплитане се появи мисъл, която затанцува в петте глави - един и същ плашещ въпрос, изречен с много тих и много поверителен шепот от Стив Полароид:

         - А сега в коя година се намираме?

         Вятъра пое думите и ги понесе с милионите прашинки, неспирно разнасяни из този замръзнал свят, родил една загадка, скрила отговора си сред ледовете.