Новият ден,който се бе родил млад и светъл, на свой ред остаря и накрая угасна. Отново настъпи часът на дългите виолетови сенки. Тогава , както си беше позадрямала в зноя, бистроструйната рекичка живна. Изведнъж много и се прииска да полудува и без да се бави, припна към бързоногата пътечка. Знаеше , че по това време и на нея и се играе.

   - Хей, дружке, къде си?Откога те търся! - заклокочи водата в каменното си корито и заподскача по нащърбените прагове на дъното му.

   - Тук съм! - обади се зарадваната пътечка.-Знаеш ли откога те чакам! Идвай, не се бави!...

Като я чу, рекичката побягна надолу и белите бради на водопадите и заплющяха в твърдия камък. От двете  страни, докъдето поглед стига, са надвиснали сребърни върби, зелени брястове и сини камънаци, седнали  върху бреговете, вгледани в  небето. С набъбнала от влагата кора, унесени още в дрямка, почиват върбите. И брястовете, пробудени от  жегата, са се скупчени  като стадо по пладне.Стоят мълчаливи и замислени, здраво вкопчени в земята.

      Ето я и пътечката - лъкатуши из дефилето, катери се и слиза по плочестите канари. Като я вижда , бистроструйната рекичка я подгонва и тя се притаява, скрита в сумрачния върбалак, където мирише на гнила шума и извира остър хлад.

     - Знам къде си и затова бягай, че ще те хвана - ромоли развеселената рекичка.

 Пътечката побягва с всички сили по напечената през деня рътлина, но бързата вода все я настига. Пресича отляво, после плъзва отдясно, не може да се отскубне. Накрая , изморена , се изгубва уловена от спокойното , блеснало огледало на успокоената вода.Така и не разбират, улисани в игра, кога са се  появили лунният светлик и ветрецът - потайник, чието име е Вечерник. Изплашена , пътечката се провира през една цепнатина в гръдта на планината и се притаява, защото през тежките сини сенки на брястовете полетяват безброй блеснали стрели, пробиват ги, за да нашарят със светли петна успокоената рекичка.

      - Не ме ли познахте , палавници? - смее се лунният светлик и продължава да хвърля снопове пламтящи стрели. Дойдохме с потайника Вечерник от леговището му в хралупата на стария бряст. Много ни се иска да поиграем заедно.

       - Добре сте дошли, ала се бяхме уплашили - зашумоля зарадвана рекичката.

       - Искаш ли да те нагиздим като принцеса? - лъхва потайникът вечерник и погалва нежно водата.

Лунният светлик това и чака. Избира най-красивия си лъч и го хвърля в рекичката. Той се стрелва към нея, пречупва се в отломъци светлина и вълшебни цветове, които се разпиляват навред по снагата и.

      Най - после пътечката се престрашава и като се засилва , прескача рекичката по дървеното мостче . Пръв я вижда лунният светлик, мята се върху крилатата колесница на потайника Вечерник и гоненицата продължава чак до зори.Пътьом вечерникът се увива около стволовете на брястовете, по тях пробягва тръпка и те сякаш въздъхват по отлетялата младост...

       На изток просветлява, идва отново ден. В ясното утро палавниците - странници са вече в леговищата си, за да заспят до часа на дългите виолетови сенки, когато отново е време за игра.