В бар „Рапсодия“, онова което обгръща всеки посетител, е спокойната и тиха атмосфера, предразполагаща дори и само надникналия за малко да остане до края на вечерта.

Поне през повечето време е така, защото във всяко едно състояние на покой и ред, дори и в огромния и на вид подреден космос отвън, понякога се случва да има вълни от леки размирици и тихи експлозии на безредие. Тук положението веднага се връщаше в обичайното си питейно състояние, докато в космоса е нужно много повече време за да утихнат събитията поради огромното пространство и липсата на онази твърда ръка, държаща на реда в „Рапсодия“.

В този бар идваха най-често хора обичащи предимно да пият. Мястото е закътано, може да се каже дори – забутано в най-дълбокия кът на градската вселена. Това не представляваше проблем за имащите нюх да намират точни тези обвити в неизвестност места, съществуващи във всеки обитаем свят, затова те лесно намираха пътя и неизменно се причисляваха към себеподобните си видове и подвидове.

Други появяващи се – макар и рядко – попадаха тук заради неразбрано правилно място за среща или влезли инцидентно. Те обикновено имаха само две мнения – че точно това е мястото, което са търсили цял живот или че никога повече няма стъпят в тази смрадлива и мрачна дупка.

Причината и за двете мнения бяха клиентите – сближаващи или отблъскващи се като полюси на различни или сходни полета.

Клиентите пиеха с желание, такова имаха в изобилие, равносилно на изобилието от напитки в „Рапсодия“ и от тази щедра съвместимост, те неизменно се напиваха, съпътствани от всички последствия на този отличаващ ги от останалия свят процес.

Някои пиеха, обхванати от дълбока печал и тъга и го докарваха винаги до бликащи от сърцето излияния и парещи сълзи; други ги избиваше на смях и цяла вечер се носеха в облаците на веселието, а имаше и такива, не много силни и опитни пиячи, видимо започнали отскоро да посещават това хубаво, тихо място, та точно те падаха в несвяст прекалено бързо, преди да заплачат или да се разсмеят, в резултат на непремереното количество погълната течност.

Ако някой представител на закона надникнеше, напълно уверен, че в тази дупка със сигурност ще има насилие, за своя изненада щеше да открие, че тези последните никой, ама съвсем никой, не закачаше, въпреки безпомощното им състояние – той нямаше как да знае, че тук имаше правила, наложени от собственика и имащи много повече тежест и спазвани стриктно, за разлика от всички други градски закони. Затова и „новобранците“ имаха възможност, щом се посъвземат от дълбокия сън, да продължат с престоя си в „Рапсодия“ до следващото им пропадане в обятията на забравата.

Клиентелата общо взето постоянна, редовна и упорито спазваща първия закон на бара:

– Пий до дъно!

А след това и втория:

– Не пречи на никой да пие до дъно!

Понякога, както бе споменато, идваха нови лица, а вече познати изчезваха за известно време или завинаги. В обичайната алкохолно-непринудена атмосфера често се завързваха приятелства - някъде след третата и преди петата чаша, които малко по-късно преливаха в излияния на чувства или коментари по актуални житейски теми, а редките случаи на бликване на стаен гняв към околните, което е съвсем в реда на нещата според вселенските закони, толкова бързо се потушаваше от строгата ръка на закона в бара, че оставаше почти незабелязан.

*****

Хари се считаше за ветеран в „Рапсодия“ - от години, доста години, които понякога наричаше „цял живот“, вечер след вечер, неизменно потъваше в тази толкова уютна прегръдка, от която сутрин все по-трудно излизаше за да изкара деня в потискащи жаждата обществени правила.

Засега се справяше някак с дневния ритъм, но идеята да заживее изцяло в бара го съблазняваше все повече. Ако в размътеното му съзнание може да има някаква мечта, то това ще е да заспива и да се събужда точно тук. Часовете на работния ден бавно се точеха, но най-накрая свършваше и озовал се на улицата, подушвайки аромата на идващата вечер - мило и ласкаво примамващ го да побърза към неговото малко островче на спасението, наречено „Рапсодия“, поемаше като кораб през тълпата, устремен и намерил след дълго лутане посоката си. Прекосяваше меридиантите на улици и минаваше през опитали се да го забавят вълни от непознати, за да акостира там, където се чувстваше толкова добре.

Имаше си любимо столче на бара, осмото от вратата – в миналото за него бе водил битки, разбира се навън, в тъмнината, срещу мнозина познати и непознати съклиенти. Но от две години насам столчето си е само негово и понякога, обикновено около девет, девет и петнайсет вечерта, най-често във вторниците, му се искаше да се появи някой досадник и да се опита да му го отнеме. Просто за да си припомни старите дни, макар и вече да не е толкова уверен в бойните си умения, но пък тръпката от двубоя си оставаше.

От известно време нещо привличаше вниманието на Хари щом пристигнеше след дългия преход от шумните улици до тишината на неговия любим пристан – като цяло, понятието време можеше да бъде времето от тази седмица до миналия месец, защото сериозни пиячи като него не си губеха мислите в броене и запаметяване кое, кога и какво се е случило, но все пак, напоследък, щом дойдеше и мислите му все още можеха да констатират промените, забелязваше най-новия клиент в „Рапсодия“.

Както винаги, тази вечер Хари се появи в обичайния си час и с удоволетворение издиша умората от деня и поръча. Огледа се - видя няколко познати и онзи, новия, който с нещо заинтригува вниманието му през последните дни – вече личеше, че го е изпреварил поне с половин час, а предвид скоростта с която пиеше, може да се каже дори и с цял час.

Та точно този, новия, няколко поредни вечери наблюдаваше – сядаше на своето столче, отпиваше, присвиваше очи, виждаше го на две места от него, замисляше се над нещо, пак отпиваше, наблюдаваше, искаше да му каже нещо, премисляше някоя своя мисъл, отпиваше, преглъщаше думите, с които да започне, пак се замисляше над нещо, отпиваше и накрая губеше всякакъв интерес, когато с удоволствие посрещаше онова сладко и свято безразличие към всеки и всичко... от този бар та чак до самия център на съдържащата го галактика.

Но ето че сега, току що дошъл, мислите му бяха с градуси по-трезви и отново забеляза онзи как се налива като всеки новобранец с една припряна бързина, която скоро щеше да го повали в безсъзнание.

Е, явно това търсеше човека – да забрави или да бъде забравен – философски и с вещина отсъди Хари.

Грях е да броиш чашите на човек, това знаеше всеки в бар „Рапсодия“.

Но не това, а друго го накара най-после да заговори надигащия чашка след чашка новоизлюпен пияч.

- Слушай, приятел, теб те помня отнякъде – започна Хари, като привлече вниманието на другия с леко почукване по плота.

Леко, защото бармана собственик беше съвсем наблизо и следеше строго за реда. Много строго, защото да си собственик на този бар не е лесно и знаеше, че малко да отпусне дисциплината и „Рапсодия“ ще се превърне в бойно поле, което не мислеше да допуска да се случи никога, поне докато има силите да налага правилата си над клиентите.

- Да, бяхме съученици. Учехме в един клас – каза унесено другия, наляха му, вдигна чашка за поздрав и преди да отпие допълни: - Тим Крок.

Една мека, плътна и добре прикриваща спомените завеса се отметна в съзнанието на Хари и името на някогашния му съученик грейна обвито с неонова светлина.

Тим Крок – спортиста, гордостта на града, същия на който бе завиждал някога, че е толкова бърз, силен и издържлив, докато тренираха заедно. А след това, поне в началото на неговата популярност, се хвалеше, че са били съученици и нещо като приятели – с годините спря да се хвали, защото никой не му и вярваше, а и Хари вече не искаше да е център на внимание през вечерните събирания.

- Да, вярно, ти си... – Една тревожна мисъл се отдели от обичайния подреден мисловен покой. - Но ти никога не си пиел, цял свят го знае, какво правиш в „Рапсодия“? Още като бяхме деца не близваше, докато ние, останалите..., знаеш какво правихме.

Всеки има минало, което може да скрие в настоящето си, същ така и настояще, което криеше в миналото си. Само бъдещето е освободено от тайни.

В този моментен проблясък, в обичайно замъгленото съзнание на Хари, се появи една мисъл, родена от добротата, носена и проявявана повече или по-малко във всеки човек.

- Тим, тук не е място като за теб.

- Не е, но вече е.

Бармана направи плавно движение към чашката, чу се галещо слуха на всеки в „Рапсодия“ плискане. Нов поздрав. Хари също надигна своята чаша.

Е, живота променя хората - Хари заоглежда известния си съгражданин и съученик. Личеше стегнатото му тяло под дрехите, но бързината с която го разрушаваше бе равна на усърдието с което тренираше някога за да стане номер едно.

Странно, някак си, винаги е мислел, че хора като него, като Тим Крок, трябва да са пример за такива като Хари – пропаднали алкохолици, ненужни и почти непотребни като цяло на този свят, но заради някаква грешка в природата, все пак съществуваха.

Това изненадващо възмути виждането му по въпроса за еволюцията на видовете и тяхното място в човешкото общество.

- Но защо пиеш и то с тази скорост?! Точно ти! Скоро гледах последната ти победа – съзнанието на Хари се поразбуди още малко и разкри детайли, които е видяло докато си седи в „Рапсодия“ и зяпа в пълно отсъствие на духа телевизора насреща, но съвсем без да осъзнава какво гледа. Все пак видяното е останало запаметено, просто трябваше да пожелае и да го види отново - тайнствена сила, която не знаеше, че притежава и за която почти веднага щеше да забрави, че се е появила.

- Защото след малко ще се случи Промяната и не искам да я осъзнавам отново.

Дотук нещата бяха почти ясни, сега обаче станаха различни и Хари се усети, че прекара достатъчно време без да пие с обичайното си темпо, затова и побърза да навакса пропуснатото. Същото правеше и Тим Крок, но за бързането му имаше друг повод, който досега не бе споделял с никой.

- Слушай, Тим, не е моя работа, но не трябва да разбиваш кариерата си заради... каквото и да се е случило. Ти си име, легенда – а ако караш така...

Тим Крок се огледа и прецени, че има възможност да сподели онова, което го накара да идва всяка вечер в този бар.

- Преди девет, точно девет дни, нещо се случи. И през първите няколко го изживявах отново и отново съвсем ясно... и болезнено.

- Какво се случи, Тим?

- Случи се Промяната.

Добре, има си причина човека - Хари прие това като вид начало на някоя история за раздяла с любимата, за финансова измама или укриване на данъци, за допинг скандал или за разкрит нагласен резултат.

Тези известните винаги се забъркват в подобни каши, че после се чудят къде и как да се скрият. Този път съученика му е избрал пиенето, не е лош избор, самия той също избра това някога за да заживее в някакъв собствен свят, но все пак... Тим Крок – пияница, не звучи добре, никак добре.

Кимна му в съгласие, че го слуша.

- Промяна значи. И какво ще рече това? Промени много.

- Промяна на онзи живот, който имахме до тогава. Преди девет, точно девет дни, някой взе света ни и го сложи в... – Тук Тим Крок потърси думата, с която да назове онова, което видя, че ги съдържа, но не можа да я намери. - Не знам в какво, обаче е нещо достатъчно голямо, толкова голямо, че да може побере света ни. Присвои си го и взе, кой знае защо, че го смеси с другите.

- Смеси с какво?

- С още няколко светове, различни от нашия. Мисля, че има права над всички тях и може да променя реалността където, когато и както си поиска, а това е ужасно болезнено ако го осъзнаваш.

А беше едва седем и половина, далеч от обичайния час за подобни приказки в „Рапсодия“.

- Значи реалността – позволи си все пак да реагира Хари, макар пробудилото се след дълговременния си сън съзнание, вече заспиваше към обичайната си възприемчивост на събитията около него. – Ами тук обикновено, Тим, стари приятелю, всички се озоваваме в друга реалност след час-два престой. Да ти кажа – не е нещо ново и няма защо да ме плашиш.

- Не такава промяна, а истинска Промяна – натърти Тим Крок. - Превръщаш се в нещо съвсем различно от човек... много по-различно!

- Чак такава не мога да кажа, че съм преживявал или поне не мога да си спомня.

- Не си ли забелязал?

- Кое?

- Всеки ден малко преди девет сутринта и девет вечерта всичко около и в нас се променя.

- Не.

- Никак?

Хари имаше обичай да не помни почти нищо от вечерите си в „Рапсодия“.

- Вечер по това време няма как да забележа каквото и да е, а дните ми като цяло са си доста неясни от години, та да ти кажа честно - съвсем никак. За мен всичко си е нормално, ако мога така да се изразя.

- Можеш...

Тим Крок вече не поздравяваше, а направо изливаше в гърлото си каквото му сипваше бармана. Очите му вече започваха да губят фокус, все пак това бе и целта на пиенето, но се опита да се задържи още малко с разказа за мистерията която разкриваше със следващото питане на Хари.

- Какво толкова се случва, че да уплаши смелчага като теб?

- Не знам дали е само с мен, не смея да питам другите... Ти си първия, но каза, че не си забелязал нищо.

- И какво става?

- Различно е – попадам от едно място на друго, в различна форма на съществуване. Тялото ми изчезва, макар да продължавам да мисля и усещам.

- Не си човек ли?

- Не. Първите два пъти се изливах се от една възможност в друга и се оказах в кристален ковчег, погребан във някакво въздушно гробище – няма небе, няма земя, само една разтегната до безкрайност от въздушно течение. И в този ковчег, това което съм, а дори не зная какво е, е разпъвано от болка от теченията – някак си осъзнах, че в тази реалност съществуването е единствено за да се опознае болката.

Тим Крок за миг се вцепени.

- А да те боли цяла вечност е гадно. Защото това е единственото усещане там, след Промяната. След като се завърти всичко и пак се окажа в нормално състояние, болката остава като спомен и е толкова плашеща, че ще се случи отново, което се оказа само след няколко часа.

Въздъхна и погълна още една доза от лекарството си.

Доста е зле положението с нашата звезда – каза си Хари, - навярно не е само пиенето, ами взима и нещо друго, а това може да го накара да вижда и усеща какво ли не. Най-малкото ще е Промяна – каквото и да значи.

Обаче на глас каза:

- Не е лоша тактика. И аз като се напия попадам в други светове. След малко отивам. После заспивам и се събуждам в нашия си. Обичайно ежедневие.

- Е, но при мен се случи когато си бях трезвен, но открих, че ако успея да се натряскам до безсъзнание, мога да проспя Промяната в опиянение и не усещам и не помня нищо от случващото с нея. Намерих този бар, щом се озовах в познатия ми свят след поредната ми промяна и затова гледам да се натряскам възможно по-бързо.

- Тим, не виждам къде е проблема. Да си пиян денонощно – това само звезда като теб може да си го позволи. Аз утре трябва да отида на работа, което не ми е много приятно, но там ни държат строго и не дават да се пие. След работа имам цялото време на света и който и да го е взел... Всъщност, как разбра, че някой го е взел?

- Виждам го как ни гледа отгоре, особено там, като съм насред нищото и наоколо става прозрачно.

- Виждаш го?

- Виждам го.

- И какъв е?

- Голям, всемогъщ, всесилен.

- Бог ли с видял, бе?!

- Не, просто някой, който ни има и си играе с нашия свят. И с няколко други.

Хари не рече нищо, но даде знак на внимателно слушащия ги барман да долее в чашата му.

Тоя спортяга, Тим Крок, доста надълбоко се гмурка с подобни приказки. Ще трябва да го стигне възможно най-бързо. Все пак е ветеран пияница, не може някакъв новак да го задмине с лудостта си и смигна на бармана.

Чукна ръба на чашката – течността да се опре в него.

Бармана в „Рапсодия“ не можеше да бъде учуден от нищо. Дори и от чутото. Наля исканото, погледна Тим Крок и без да чака наля и на него. Познаваше хората и нямаше нужда от подкана всеки път когато човек има нужда от ново питие.

Клиентите бяха доволни от него - говореше само ако го заговорят, мълчеше си щом не го търсеха за съвет. С по-буйните се отнасяше с уважаваща ги решителна твърдост и никога при следващото им посещение не споменаваше юмручната настоятелност при извеждането им този толкова хубав бар. Редовните знаеха за техническите му умения при случайни несъгласия с общите правила на „Рапсодия“, затова си траеха и гледаха да спазват реда.

Тук се усещаха на сигурно място, дори и да се предаваха рано и да заспиваха по масите или опрели глави на самия бар – не всички имаха сили да издържат до безкрай, дори и ветераните, - биваха оставяни да си починат, а щом отвореха очи, този добър човек, собственик на „Рапсодия“, веднага им сипваше да се посъвземат и ако пожелаеха да си отидат, любезно им представяше сметката за вечерта, която разбира се винаги бе плащана.

Затова и бармана в „Рапсодия“ не може да бъде учуден от нищо чуто тук.

- Значи, казваш, този там горе си играе с нас, така ли?

Гласът на Хари стана тих, малко провлачен, а и темата вече не му беше интересна. Просветлението в съзнанието му и способността да свързва хора със събития започна да намаля, дори почти изчезна и не помнеше за какво си говореха с този, новия, как му беше името – познаваше го отнякъде, но нямаше представа откъде. А все по-малко и за какво си говореха.

- Играе. След малко започва. Ще ни пренесе някъде другаде, надявам се да не помня къде.

- Ами, наздраве тогава, за играта! – рече Хари и обърна категорично гръб на седящия през две столчета от него Тим Крок.

Дори и не поиска да чуе какво друго може да е в друго място, в друго време. Подобни теми не му бяха интересни. Обичаше да си пие сам. Всичко тревожно го напускаше, освобождаваше се от тиранията да мисли за това кой е и какво е пропуснал да направи с живота си. Или какъв би могъл да бъде ако навремето бе продължил със спорта. Имаше един съученик, не помнеше как се казва, ама той успя – успя да се издигне, а тренираха двамата в началото.

Сега мислите му почти спряха, докато остана само една, едва-едва пълзейки, в слабия си опит да контролира движението на ръката до чашката - Хари винаги искаше да му наливат в малки чашки, вярно, събираха по-малко, но пък бяха и много по-лесни за хващане и вдигане, най-вече след определен момент на вечерта.

Тим Крок гледаше отражението си в насрещната огледална стена, гледаше се с едно блаженство, което само слабоумния може има по рождение – как е могъл толкова години да не открие това състояние, в което е спасен и освободен от всички съдбовни въпроси за живота.

В момента броя на реалностите, в които може да се озове, вече бяха без значение. Където и да е, знаеше от опит, че ще се пробуди в неговия си свят, с тежък махмурлук и на непознато място, но пък с ясно съзнание къде трябва да отиде веднага – бар „Рапсодия“.

Спасителното островче за неговото съзнание.

Часовника на стената премести стрелките си на девет часа.

Отражението на Тим Крок леко потрепери, след това се разми и започна да се оттича като дъждовна вода по някой прозорец, докато плавно изчезна – столчето му беше празно. Същото се случи и с всички други, а миг след това и цялото помещение.

Бар „Рапсодия“ се преля в друго място, в друго време, под формата на много, много различна форма на материята, която за момента пияните и полупияни съзнания можеха да осъзнаят.

Но определено не беше бар, нито пък те хора.

*****

Голямото същество, наричаше се голямо спрямо доста от околни обекти, много по-дребни в сравнение с него, внимателно движеше съда, в който имаше няколко свята, уловени в три и четири измерения на своето съществуване.

Скоро го придоби като подарък и макар да нямаше и понятие за технологията събрала световете, съществото се забавляваше да смесва формите и краищата им - след леко, плавно поклащане, границите им се сливаха и след още едно, преливаха от едно състояние в друго.

Доближавайки съда до очите си, помръдваше леко цилиндричния съд, виждаше как един свят се озоваваше на мястото на друг, сменяйки размерите на хоризонтите и цветовете на небесата им. Поклащаше още малко и току някой океан се разливаше върху огромна пустиня, а слънцата над тях се удряха, лумваха в обръчи лъчи, политайки като нажежена светлината към водата и кварца и се превръщаха в цветове.

Дори не забелязваше обитателите на тези светове, толкова малки, че нямаше как да осъзнае съществуването им – това че променяха биологичните си форми в другоизмерни състояния на разум, за него нямаше значение.

За голямото създание, обкрачило тази част на космоса, беше важно да види Промяната на цветовете.

После оставаше съда и стореното да се утаи и успокои, като междувременно отиваше да свърши някоя друга работа, но щом се върнеше, пак залюляваше съда и световете в него отново разливаха реалността си една към друга.

Цветовете и играта им биваха невероятни.

Като голямо същество, което все още растеше, поне според околната си среда, имаше нужда да се забавлява и търсеше как да минава времето – това, което правеше, наистина го забавляваше.

Обитателите, на които объркваше реалността, и подобни дребни детайли не го интересуваха – заради размера си, само големите, видимо променящи се събития имаха значение.

Ако някой от потърпевшите получеше възможността да попита:

- Защо правиш всичко това?

Съществото, което растеше постоянно и все така си оставаше огромно спрямо околните материални и физични форми на съществуване, щеше да отговори като истински всемогъщ Творец, сътворил началото и края на време, пространство и многобройни пластове измерения към тях:

- Защо не... а и защото мога.