Не те искам, отивай си!
... Обичам да се самозалъгвам, докато оная Черната не хвърли камък по мен... докато не ме събори, Тя, Грозната, с раззината паст, с раздвоени езици... и не ме затвори в дома си... В ума си. В безбройните пори на остарялата си кожа. От толкова цигарен дим. Страх ме е... да не заприличам на Нея...
Печеля те, на нищожно малки дози, на малките порции жестове, в представите ми... и те губя толкова рязко и бързо... Разплитам косите си... и отива си женското и синият меден гласец на любовните ми стонове прогоря с последни стъпки по гръбнака и... и увяхна.
... И пожелах хаотично да се изгубя по бенките, да се разпилея по всеки малък – предопределен – знак на кожата ти. А напускането е равно на мигване. Може би мигване на твоята лешникова гора. Колко се лутах да си върна музата, а тя се довлачва, по-ранена и осакатена от всякога... и пука мехурите, които ме пазеха, от Оная – вечната.Самота.
... Изкрещява онази ситна нотка на влюбеност, която толкова години поробваше горд ...