– Каква случайност! – плеска тя с ръце и ми се усмихва.
– Може да не е случайност – казвам сериозно. – Възможно е да са се наговорили.
– Кой?
– Младите. Моите и твоите.
– Те не се познават.
– Шегувам се.
– Имаш странно чувство за хумор. Не мога да свикна. Не знам кога се шегуваш и кога говориш сериозно.
– Да ти призная – казвам, – този хумор ме скара с половината ми приятели. Аз ли не умея да се шегувам, те ли не разбират?
За първи път се срещаме без внуците и ни е малко неловко. Нейните хора заминали за една седмица на почивка, а моите тази вечер са на рожден ден у кръстниците. Ще закъснеят и ми казаха, че ме пускат в градска отпуска до сутринта.
– Нося сандвичи. Направих и за теб – предлага ми тя.
– Супер! – усмихвам се. – Умирам от глад. Аз пък нося термос с чай.
Сядаме на една пейка, ядем, пием, бъбрим. ...