Очите чернеят, с нощта сливат се и блясъкът е вече спомен...
Душата чезне в необитаеми земи...
Скита някъде далеч... където няма върхове... няма ями...
където може да е сама...
А аз, бледа, към теб пристъпвам...
Чакам да замлъкнат стъпките... и тихо в теб да погледна...
и да слушам... Говори с мен... имам нужда от звук...
от искри... от надежди...
Чакам... чакам да усетиш мислите ми... колко силно бушуват наоколо...
колко са безпощадни... и как зовът вниманието ти...
тишина... отново тишина...
Реален си, нали? Тук си, нали? До мен си, нали? ...