Кръгче дим, а зад него стои учудващо красиво лице.
Имаш ли огънче? Пламъкът гори, цигарата се запалва, приказката се получава. Аз говоря, а ти довършваш. Няколко думи, а вече все едно се познаваме от малки.
Пламъкът гори, а ние говорим колкото можем пред входа. Очите се усмихват, устните ги следват.
Няколко дръпки и всичко е наред − светът е спокойствие. Заради твоя поглед забравих, че трябваше да ми е студено. То няма как и да бъде − не съм сам и това е всичко, което ми трябва − банално, но трябва на всеки. Типичната историйка продължава. Не просто аз − на теб и ти − на мен, а аз − за теб и ти − за мен.
Цигарата е вече наполовина обаче, усещаме се накъде са тръгнали нещата. Краят се вижда, по-добро от това няма да стане. Разумът подсказва, но мозъкът отказва да повярва − нещата минават и нито един миг няма да се повтори. Мигът ще е уникален, а след още толкова − и завършен, и това ще е трагичното в цялата история. Да знаеш, че нищо няма да е това, което е било.
Но цигарата е още наполовина. Гледаме се така, все едно не забелязваме, говорим, все едно всичко е както и преди, но в момента, в който другият се обърне, поглеждаме пак към цигарата... Другият се прави, че не вижда.
Някакво време − на кого му пука колко, минава, а цигарата вече догаря. Предната надежда е заменена от реалност и всичко става твърде ясно. Най-накрая си отваряш очите и виждаш. Схващаш какво следва, схващаш, че зад завесата не те чака нищо и нищо повече няма да стане. Колкото -- толкова.
И ето, още мигове те задминават. Кутията е празна, цигарата угасва, вратата се затваря, а кънтежът от нея ти се смее -- това повече няма да стане.
Поне фасът-спомен не е сам.
© Сашко All rights reserved.
Надявам се и така да ти е харесало.