1 min reading
Напоследък спрях да пиша стихотворения...
Изпитвам непонаятно, лепкаво чувство, подобно на мъка, когато понеча да навляза в ефрината материя на кратките, звънки тонове.
Прозата ми се струва като необятен, сапфиреносин океан, в който можеш да се гмурнеш, да потънеш, да разпериш ръце и да изчезнеш сред себе си. Да заспиш... или да се събудиш. Тук е все едно. Можеш да тичаш, да тичаш, да откриеш самопознанието, загубваш го и после пак израстваш до свръхчовек.
Да твориш в проза...
Да твориш в проза е като да целуваш светлината, като да вкусваш амброзията на вечния нематериален живот, изпълнен с лъчи от лунно сребро. Сапфирения океан те приласкава, прегръща, поглъща. И там можеш да се разделяш на колкото поискаш части и пак да оставаш цял. Можеш да останеш себе си и да се променяш едновременно, през пръстите ти се изсипват образи, късчета от теб, прашинки без които не можеш да живееш...
20.07.2016
под сребристо-прасковеното, небе, най-накрая разбрала, за какво съм родена
или какво ще осмисл ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up