Животът ми лети всеки ден, минава вече като час. Спомените ми избледняват все повече с годините, умъртвяват в съзнанието ми лика на един човек, който никога не бих искала да забравя. Но лицето му е бяло петно в съзнанието ми, а душата му отдавна е далече. А толкова бих искала да го видя да чуя гласа му, дълбокия поглед с тъмни очи. Беше моят идол, исках да бъде щастлив. От четири годишна го обичам, беше моят батко герой. Виждах го с ореол на светец. А той беше човек, простосмъртен. Дали някой го е обичал като мен, сигурно не. Когато умря, умря и част от мен. Той отнесе голяма част от сърцето ми в отвъдното с него. В началото исках да го последвам, но слабостта ми надделя и останах тук, сред живите. Страдах, таях в себе си неизмерими чувства. На никой не казвах, пишех стихове за него, четях ги на глас и плачех. ''Чуй ме, чуй ме, дяволите те взеха от мен, погубиха младостта ти, а трябваше да живееш." Но на никой не казвах! Убийци ти взеха живота, сякаш ти го бяха дарили, журналистите ти измислиха прякор, нарекоха те "Даскала", наричан беше престъпник и стана известен. Не можах да ти кажа, че те обичам, просто така, за кураж, за да знаеш, че някой мисли за теб, че те жали и страда, когато и ти страдаш. Ей това всичкото се е загнездило в мен, тежи ми, не ми дава покой. Много ми липсваш, много тъгувам и ако има птица, която да прати моя зов на небето, нека ти каже: "Обичам те, батко Илия, макар да не виждам лицето ти, да не чувам гласа ти, обичам те". Пратете му, ангели, моето слово и призовете го тази нощ, да ми се яви да го погледам, да го запомня. Да ми носи утеха за дългите дни.                               

                                                                                                В памет на Илия Върбанов.