Беше ощетен от природата откъм физическа красота. Когато го е създавала, тя не е притежавала много инструменти и подръчни материали. Гледала е да си свърши работата на две, на три. После неудовлетворена от творението си, му беше дала като единствена компенсация невероятно плътен и красив глас. Към него беше прибавила и красноречие, което се изливаше от устатата му подобно на пълноводен поток. Толкова.

От рано разбра, че ще бъде самотник - нещастен и отхвърлен от всички, недокоснат от женска ръка! Обречен да живее сам и да се бори със своята самота доколкото може. Единствената възможност, която съвременното технологично общество му даваше, беше да влиза във виртуалното пространство и да търси лек за тягостните  дълги и ужасяващо еднообразни дни. Всичките черни като катран!

В един от многобройните чатове в Интернет я намери със звучния и привлекателен  никнейм: “Beautiful”. Реши да й пише. В края на краищата той беше невидим и можеше да се представи за какъвто си иска: да се обрисува като висок и строен; да опише красивите и мъжествени черти на своето лице; да се прави на това, което всъщност не беше! 

Тя отвърна на красивите му думи. Започна един вълнуващ виртуален роман, което изпълваше душите и на двамата с много приятни емоции. Всеки един от тях рисуваше в своето въображение чертите на другия: тя си го представяше висок и строен; с мускулесто и красиво тяло; с ведър поглед и привлекателни очи, от които лъхаше благородство и решителност...

Той си я представяше слаба и висока, с руса коса и светли очи, и мелодичен глас...

Тази заблуда беше вследствие на това, което те си пишеха – те  се залъгваха един друг, но никой не знаеше за това!

След два месеца си размениха телефоните...Първи той й се обади:

 -  Добър ден, Валя! Как си? Обажда се Митко...

Топла вълна заля тялото й! Гласът му беше толкова обаятелен и вълнуващ, че дори се замая от връхлетелите я чувства. Въобще не предполагаше, че е възможно някой мъж да има толкова...възбуждащ глас! Слухът й възприе нещо толкова невероятно и...просто не можеше с думи да го опише! Тя беше покорена, възхитена, очарована! Летеше във въздуха...Разтреперана отговори:

- Добър ден, Митко! Благодаря, добре съм!

- Нали няма да ме помислиш за нахалник, ако ти предложа да се видим? – мелодиката на гласа му беше изумителна. Всяка дума сякаш беше изречена с различна интонация – възходяща и низходяща, а ефектът на цялото изречение наподобяваше планински ручей, който весело скачаше от планината...

- Не! Не си нахален! Очаквах с нетърпение този момент! Кога искаш да се видим?

- Да речем...в неделя. Устройва ли те в седем?

- Прекрасно! Къде ще се видим? – нетърпеливо попита.

- Какво би казала да се видим пред         ЦУМ?

- Добра идея, но как ще се познаем, ако има много хора?

- А не мислиш ли, че сърцата ни сами ще се насочат едно към друго? – закачливо попита той.

- Да...Вероятно, но все пак някакви външни белези няма да са ни излишни. Било като облекло, като някакъв предмет в едната ръка и...други такива. А за сърцата може би си прав! Ще се разпознаят, но нека да им помогнем като начало при първата им среща!

- Ха-ха-ха! Каква си сладурана! Добре тогава...Ще бъда облечен с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Ще нося в дясната си ръка букет от червени рози. Няма начин да не ме забележиш! А ти, как ще си облечена?

 - Има ли значение? – весело и закачливо му отговори тя. – Нали сърцата ни ще се разпознаят веднага?  Така казваше...

- Да, разбира се! Но все пак и аз трябва да имам малък ориентир.

- Добре, чаровнико! Ще бъда в синя рокля, сини обувки и синя чанта. Ще изглеждам като полски синчец! Няма как да не ме забележиш дори от самолет!

 Защо тези дни се влачеха толкова бавно един след друг?

***

         Тя беше дебела. Много дебела! Вярно – лицето й излъчваше детинско очарование, но всеки мъж, който я видеше харесваше само лицето й, но тялото – не. След първата среща повече не се обаждаше. Изчезваше като дим...

         Това я депресира и създаде комплекси у нея. Съвсем ясно й стана, че никога няма да може да си намери мъж, който да я обича истински само заради това, което носеше в душата си. А тя имаше добро сърце – обичаше да помага на хората с каквото може. Обичаха я като приятелка, но това не беше достатъчно. Тя имаше нужда от истинска мъжка обич!

         Затова влезе в Интернет и отчаяно искаше да намери някой, с който да може да завърже познанство и...дай Боже нещо повече! Чувстваше се като волна птица, която можеше да лети из простора, беше като риба в свои води! Та как иначе? Никой не я познаваше и можеше да се представя за каквато си искаше: млада и  хубава; огнена и жадна за любов; мила и чаровна; скромна и тиха...Всякаква. Не искаше срещи с никого. Само се забавляваше...

         Студени тръпки започнаха да лазят по тялото й, когато си представи в очите на Митко онова учудване, а после презрение за това, че го е лъгала за външния си вид! Ясно си представяше как той  я изтърпява от добро възпитание петнадесет минути, през които щяха да пият кафе, а после й се извинява учтиво и казва, че има неотложна работа...Как можа да го направи?! Защо не казваше на хората, че беше дебела, но добра? Защо не му каза и на него?! Пък каквото ще да става! А сега? Дали да отиде на срещата? После да се обади и да каже, че е вдигнала температура или нещо от сорта? Не знаеше как да постъпи! Накрая реши да отиде, но по-рано и да се скрие някъде, за да наблюдава скришом  как той идва и я чака...Искаше първа да види как изглежда той! После щеше да реши дали да му се обади...

***

         Не си облече синя рокля, нито пък обу сини обувки. Излъга, че ще бъде с такива дрехи, за да не бъде разпозната от първи поглед. Не искаше още от първата секунда да види голямото разочарование в погледа на мъжа, в когото – тя си мислеше, че вече е влюбена!

Колко невероятно нещо е животът! Как един глас можеше да преобърне всичко на триста и шейсет градуса! Един глас на непознат, когото дори не беше виждала, я караше да се чувства щастлива и обичана, желана и желаеща да раздаде всяка една своя частица на този мъж! Тя искаше да дарява обич! Сърцето й наподобяваше вулкан от чувства, които трябваше да ги сподели. Иначе можеше да експлодира...    

         Не очакваше да види това! О, Боже! Не! Не е истина, нали?! Защо ми причиняваш това?

         Той беше много слаб и грозен! Беше облечен така, както беше обещал. Носеше огромен букет от рози. Стоеше и чакаше кротко. От време на време поглеждаше часовника си и се оглеждаше да види жена, облечена в синя рокля.

         Мина доста време. Никой не дойде. Тръгна си и хвърли огорчен букета в една кофа. Вървеше бавно...    

          - Митко! Митко! Митко! – някой го викаше...

         Обърна си и видя една...доста пълна жена, която бързаше след него. Изчака я и попита спокойно:

         - Познаваме ли се?

         - Да, Митко! Познаваме се. Аз съм Валя...Извинявай, че те накарах да чакаш толкова много!

          Той я изгледа внимателно от глава до пети и тихо попита:

          - Защо си се притеснявала да ми кажеш как изглеждаш? Защо? Погледни ме! Какво виждаш? Кажи истината, моля те!

          - Но...аз – тя започна объркано...Аз...

          - Слушай, Валя! Нека не се заблуждаваме! Ние се открихме в Интернет  и духовно си паснахме, защото другите хора не ни харесват! Ти си...дебела. Прости ми, че използвам дума, от която те боли, нали? Истината обаче е такава! А аз съм отвратителен и грозен! Извинявай, че се описвах такъв, какъвто не съм! Вината е моя, но се страхувах, че ако ти кажа истината, ти ще ме ...зарежеш. Знаеш ли от колко години не съм докосвал жена?! Е, беше отдавна, но срещу заплащане! Знаеш ли? Аз съм човешко същество и имам толкова нужда от любов, колкото всеки друг на този свят! Колкото и красивите – дори може би повече! Те лесно я намират, а аз...Виж ме пак! Какво, да умра ли като съм такъв урод? Ти да умираш ли като си дебела? Кажи ми? – гласът му се разпалваше все повече и повече.

         Хората ги гледаха учудено, спираха за малко, после продължаваха. Клатеха глава и се подсмихваха подигравателно...

                                               ***         

         Мина седмица от срещата им. Не се чуваха по телефона, не влизаха в Интернет. Всеки дълбоко обмисляше това, което се случи между тях. Мислеха си за това как всеки един изглежда...Обмисляха дали между тях може да се получи нещо. Разбираха, че това беше шанс за двамата, ако наистина осъзнават, че духовното е по-значимото от визията. Те сигурно го знаеха, защото годините, прекарани в тягостна самота го бяха доказали – те се чувстваха отхвърлени и...нещастни. 

         Телефонът звънна. Сърцето й щеше да изскочи!

          - Ало! Ало! – сърцето силно туптеше в гърлото й и я задушаваше.

          - Здравей, Валя! Митко е.. Искаш ли...да...да...се ви- ви- дим? – гласът му беше толкова развълнуван, че чак заекваше.

         - О, Митко! Как чаках това обаждане! О, любими...!

         Гласът й се скъса. Сълзи от щастие я задавиха!

         Той чуваше риданията по телефона, а нещо в него се надигаше. То беше толкова необяснимо! Беше толкова велико, което не беше изпитвал досега в своя клет и нещастен живот!  Как се казваше това, което караше сърцето му да изхвръкне? Любов? Щастие? О, Боже!

-         О, Валя! Как ми липсваше! О, как исках да чуя гласа ти!

30.01.2005 г.

София