Ира
Залеза облегна уморено глава на високата планинска гръд. Сякаш всичко се готвеше за сън. Денят се превърна в малки светулки, които потеглиха към пещерата в подножието на хълма.
Мъглите започнаха да се надигат от гробовете си и напуснаха земята. Като змии запъплиха по нощния свод.
Звездите разкъсаха жарта на гаснещото слънце и бързо затрептяха. Сякаш предвещаваха появата на лунния караул, който тепърва ще бди над планетата Земя. Хладният вятър стъпваше бос по листата за да им покаже, че е време да си кажат сбогом с дърветата. Тишина...
Ира стоеше на ръба на една скала и се наслаждаваше на гаснещия ден. Дългата й руса коса милваше природата докато вятърът игриво я разпиляваше. Дълбоките и сини очи отразяваха хоризонта и сякаш пречупваха сълзливо действителността.
-Вече всичко свърши, вече нищо няма смисъл... - каза тя, сълзите се стекоха по бледото й лице и потънаха в босите й кални нозе...
Внезапно се чу силен шум на пращящи сухи клони и свлачище от камъни и пръст, разстърси малка ч ...