Искам да помълчим... на фона на сивия мрак! Облаците са се слели един в друг и са готови да покажат яростта си. Капки дъжд започват бавно да се изсипват на земята. Земята под нас се мокри, а ние мълчаливо следим капките. Една се търкулва на челото ти... наблюдавам я с интерес! Как бавно слиза надолу по нослето ти, а след това закачливо застава на върха на устните ти. Щеше да ми е интересно какво искаше да направи след това, но ти толкова се издразни, че я пое. Искам да те наблюдавам... докато сивотата ни обгръща. Тя е моят воал, който прикрива всяка една моя болка. Която е като мое второ Аз. Сивотата стана част от моя живот. Мислех си, че си способен да ме избавиш от нея, но уви... ти също стана част от нея... тя обзе и твоята душа. Защо се получи така? Аз ли сгреших? Грешно ли ме разбра? Искам да държа ръката ти, докато мракът се чуди откъде да проникне в душата ми. Нима ще му позволиш да ме обземе? Та нали ти искаше да бъда твоето Слънце??? Забрави ли? Сега отново съм мрак, сивота... ...