Беше към 15 минути след полунощ. За някой милионен път слушах Saviour Machine и се чудех що за съвършенство е това то, музиката. Такава перфектна симфония от преливащи звуци, настроения, емоции, цветове... преминаващи един в друг по целия спектър на черното... О, не. Не. Не съм депресирана. Просто обичам мрачна музика.

    И тогава го реших. Че трябва да си имам свой собствен “I want” списък, който да връча утре самоуверено на моя човек. И да го шашардисам за пореден път. Милото момче...

    Хванах червената химикалка и записах усърдно. Ама толкова усърдно, че ръцете ми пращяха и се мяташе пяна от устата ми...

***

    Беше някъде към 15 минути след 7 вечерно време, когато го видях да идва към мен. С обичайната си тромава походка и ужасната лилава тениска. И се усмихваше. С оная негова глуповата усмивка, която толкова ме очароваше.

    Беше хубаво, когато бях с него. Това бяха моите минути. Единственото време в живота ми, в което се чувствах като принцеса, на която всички трябваше да угаждат. И той ми угаждаше за всичко. Всяка моя прищявка се изпълняваше на секундата. Всяко мое още неизречено желание беше прочитано в минутата преди да се роди и също беше изпълнявано в нея.

    Погледнах го с неустоимия поглед на малко, палаво момиченце, което току-що е свършило някоя беля. И под беля нямам предвид „беля”. Хаха. Да.

    - Уф, изглеждаш ужасно. - вместо поздрав.

    Той се захили.

    - Мила, както винаги.

    И ме целуна.

    - Имам подарък за теб.

    И му връчих усърдно писания цяла нощ лист.

„Искам:

... да ме обичаш безусловно, без да мислиш...

... когато ме видиш, да забравяш всичко около себе си и да виждаш само мен...

... да ме искаш с всяка клетка от тялото си...

... да ме искаш толкова силно, че да не можеш да свалиш ръце и очи от мен...

... да ме обожаваш...

... да съм единственото свято за теб...

... да не можеш да мислиш, когато ме няма...

... да те боли всичко, когато ме видиш да си отивам...

... да полудяваш всяка една секунда, в която не съм от другата страна на леглото...

... да ми казваш по 300 пъти на ден, че ме обичаш...

... да не можеш да спреш да говориш за мен...

... да съм всяка мисъл в главата ти...

... да съм първото нещо, за което мислиш сутрин и последното нещо, за което мислиш вечер...

... да съм твоята слабост и сила...

... да съм твоят личен хероин...

... просто да ме обичаш... “

    Очите му бързо обходиха написаното. И се смееха.

    После ме прегърна и ме поведе надолу по улицата.

    Накъде?

    Не знам.

    Не ми и пукаше особено.

    Стигаше ми, че просто е там и се усмихва.

    Какво се случи после, ще запомни историята...

    Да.

    Понякога трябва да искаш много, за да получиш нещо изобщо.

    Аз получих всичко...

11.08.2009г., София