Вдъхновено от филма "Английският пациент"

  Искам да се докосна до нещо истинско поне веднъж в живота си, искам да напиша, да заснема, да нарисувам нещо тъй живо, че ако бъде видяно, чуто или прочетено, да занемееш пред него, да поискаш да останеш там завинаги, да повярваш в целостта и истинността му, да се докоснеш до неразгадаема логика, която само ти можеш да задържиш в главата си, да не допускаш вярата в истината да те напуска.

  Същността на нещата е тъй крехка, тъй лесно можеш да изпуснеш нишката и да кривнеш в небитието, където си сам и никой. А нишката те изгаря като фитил на барут, тя гори светкавично бързо, искрите ù доловими само за миг. И няма значение друго, и няма значение какво е било, с кого е било, кога е било. Има значение само, че ти си уловил нишката на своя живот, запалил си фитила и сега времето ти е преброено. За подобно щастие цената е най-високата, цената е живот, любов и всичко. В един съвършен миг го имаш, цяло, пълно, живо в ръцете ти, сякаш извадено от въображението, а в следващия го няма, и теб те няма. Ти си бил в този миг, с този човек, в тази пустиня и там си умрял заедно с мига и ти. Толкова струва един човешки живот - миг щастие, миг пълнота. То е по-красиво от картина на лунен пейзаж, по-красиво от въображаеми игри на сцени и гледки, то е съвършено, финализирано, като почерк, изписан със замах, на един дъх, като писмо, написано с последните сили на умиращо дихание, то е сълзи, отронили се високо над пясъчните дюни… то е живот, вечен, безкраен, необхватен, непонятен, неуловим, ненаситно кратък, но тъй див, красив, миришещ на зеленина и същевременно на пясък, на дъжд, на зехтин, на шафран, на метал, вино и жасмин. Подрънкват пендари, завихря се воал, женски, прозрачен, уханен… и всичко изчезва, като дим. И все едно никога не го е имало. Умира… и ти не можеш нищо да направиш, трябва да го пуснеш, но знаеш добре, че с неговата искрица си отиваш и ти, отиват си твоите спомени за звуци, аромати, картини, отива си страстта и лудостта и остава само трупът на един изживян живот, взет след смъртта назаем.

  Смисъл… тук не мога да опиша с думи… смисъл… и не мога да продължа. Знам го, то е вътре в мен, знам го, то ме изпълва цяла и то ме кара да продължавам, но какво е и защо е не мога и не искам да знам. Трябва да продължавам, искам да усещам аромати, вкусове, да се загубя в някоя слънчева гора, искам да не изпускам повече нишката. Нямам какво повече да напиша, то се запечата в главата ми и аз няма, няма, няма да го пусна, ще остане там, за да помня и да знам.