Във вените на съвременните междуличностни отношения пулсира нещо несигурно, разбъркано и повредено. Изначално добрият, смирен и осъзнат човек е усмихнато благодарен, че съществува тук и сега, заедно с радостите и сълзите, със светлините и тъмнините, с възходите и паденията, редуващи се в денонощията на неговия подреден, благоприличен живот. Ако го срещнеш някъде и е необходимо един от двама ви да отстъпи назад, за да може да продължи всеки по пътя си, той ще го стори с присъщата му куртоазия още преди да успееш да вдишаш и издишаш. Може би тогава частичка у теб ще се пречупи, докато опорочената ти съвест наблюдава от първия ред как те заливат високите приливни вълни на всепомитащите угризения. Не знам дали ще се удавиш. Можеш ли да плуваш?  
            Защо въпреки поетично-патетичното мото „Заедно сме най-силни!“ се получава така, че винаги оставаме сами, когато някаква непоносима болка в душите ни крещи и блъска яростно с юмруци по стените на тясната килия, в която се разпада на съставните си части? Живеейки наполовина, истински живи ли сме в края на поредния лишен от искреност ден? Живот ли е това да се прибираш в огромна лъскава къща, но да ти се повръща от самота? Да прегръщаш студа, непрестанно говорейки за топлина? Да се завръщаш там, където никога не си желан? Да се давиш в сълзи, а да се бориш за мечти? Да издигаш бариери, желаейки същевременно от някого да си намерен?
            Заради необуздания стремеж на егото непременно да заблести под светлините на прожекторите, пластовете на нравствените категории бавно, но безвъзвратно се разместват завинаги. Живеем – или по-скоро постепенно тлеем – в забързани, материални и лишени от споделена топлина времена, в които скандалното излъчване на изпразнени от съдържание, разголени тела измъчва съществуването на обикновения отруден човечец. Стойностните и крепящи душевните основи думи за моралните ценности и вярата в красотата на идните дни като че ли се превърнаха в кауза пердута; в сияйна значка на продраната шапка на престарял моряк, изгубен много навътре в безкрайното синьо море, в което няма място за страх, защото прегръдката на меките като коприна вълни леко ще те поеме и ще отнеме всички болки, причинени от ударите на каращото те да рониш сълзи битие.
            Наистина ли онова, което не се продава, вече уважение не заслужава? Унижението е запазена марка на по-грубия, по-силния, по-заможния, който при първа възможност ще се опита да те смали и накара да се почувстваш нищожен. Усещате ли, че съвремието само по себе си не е комплицирано, а като такова го моделират хората, безгласно плачещи в празните си стаи за любов, топлина и внимание?
            С горчилка забелязвам перманентна циничност и безкрайно тъжна статичност по адрес на ежедневните прояви на фрапантна грубост, която съзнателно се толерира и внимателно мутира в първичност и жестокост, лукавство и злъч. Постижимо ли е нормалното натурално взаимодействие, или е недосегаема златна илюзия, захвърлена накрая на света? В изнурените лица на случайните минувачи, с които всеки ден се разминаваме по коловозите на живота, съзирам предизвикана от постоянните промени несигурност. Тя болезнено присъства и витае във въздуха, а до нея крехкото тяло на бленуваната надежда е насинено, белите ѝ прави зъби са счупени, а от носа ѝ струи кърваво поточе. Лоши жизнени показатели. Скръбно очакване на екзитус леталис.
            Според мен да живееш, означава сърцато да грееш в измеренията на времето и пространството, да се лееш надлъж и нашир като проточена, звънлива мелодия; да притежаваш удивителен, отличителен блясък и разумно да оценяваш прекараните мигове с хората, които обичаш и които зачитат присъствието ти. Допускам, че е възможно и да не съм напълно прав. Кой съм аз? Просто един млад човек, прелетял над различни житейски бури и успял да съхрани себе си във водовъртежа на трудна и на моменти непоносима действителност, която гръмко се появява на прага на душата ти с хиляди лица, готова безмилостно да те смаже. Каквото и да се случи, където и да попадна, категорично възнамерявам да продължавам да защитавам с благозвучието на ритмичното поетично слово огъня на благонравието, чистотата на смисъла и силата на слабостта.
            Няма билет за това безконечно пътуване, което започва, когато очите ти се отворят за очарованието и страданието, за щастието и тъгата, за събиранията и разделите, за живота и смъртта. Някой ще идва, друг ще си отива – такива са неписаните правила. Ще те боли, както никога преди. Заемаш едно от свободните места, поемаш си дълбоко въздух и се учиш смирено да приемаш съвкупността от мъгливи и горчиви обстоятелства, които не могат да бъдат променени по никакъв начин. Ако не го сториш, ако решиш отривисто да се възпротивиш – ще се озовеш между четирите стени на острите като кинжали съмнения, земята под краката ти ще изчезне и с грохот ще пропаднеш в тъмната яма на раздиращата горест.
            Нейното дъно прилича на малък, невзрачен тунел. Знам, защото съм бил там. До твоята изтерзана от лутане същност ще достига приглушеният далечен смях на другите, който ще се заиграва и съчетава с веселите птичи чуруликания. Ти няма да можеш да се насладиш на пъстротата, защото в сърцето ти клони ще чупи буйният пожар на страха. Самотата – доведена сестра на студа – ще бъде триглавото чудовище, от което неуспешно ще се опитваш да избягаш. Ще удряш и ще плачеш от безпътица, ще проклинаш цялата вселена, ще се молиш да те няма, но тъкмо когато обезумелият мрак почти натисне спусъка, Промяната ще се провикне с все сили в залите на безнадеждността – титаничен, безграничен зов, който ще прокуди злочестините вдън земя и ще те покани на нежен танц под очите на слисаните звезди.
            Приемеш ли веднъж завинаги, че докато сме Живи и Живеем, нищо не е сигурно и всичко може да се случи в най-неочаквания за теб момент, ще ти стане някак леко и хрисимо на душата. Извървиш ли най-дългия път – този към самия себе си, запазвайки скъпоценното знание, че въпреки безплодните стремежи към празна слава, привиден блясък и лъжливо щастие – ние си оставаме обикновени, раними и крехки в своята желязна обвивка хора, ще отвориш вратата към топлината на своето значимо земно съществуване. Подариш ли смисъл на някого и вдъхновиш ли го да не се отказва, когато той вече се изправил пред ръба на собственото си отчаяние, вътрешно ще се разкрасиш и преродиш, защото живеем само веднъж и само веднъж в някой силен дъжд можем да си обещаем, че и след края на всяка стихия ние ще останем себе си...