Във вените на съвременните междуличностни отношения пулсира нещо несигурно, разбъркано и повредено. Изначално добрият, смирен и осъзнат човек е усмихнато благодарен, че съществува тук и сега, заедно с радостите и сълзите, със светлините и тъмнините, с възходите и паденията, редуващи се в денонощията на неговия подреден, благоприличен живот. Ако го срещнеш някъде и е необходимо един от двама ви да отстъпи назад, за да може да продължи всеки по пътя си, той ще го стори с присъщата му куртоазия още преди да успееш да вдишаш и издишаш. Може би тогава частичка у теб ще се пречупи, докато опорочената ти съвест наблюдава от първия ред как те заливат високите приливни вълни на всепомитащите угризения. Не знам дали ще се удавиш. Можеш ли да плуваш?
Защо въпреки поетично-патетичното мото „Заедно сме най-силни!“ се получава така, че винаги оставаме сами, когато някаква непоносима болка в душите ни крещи и блъска яростно с юмруци по стените на тясната килия, в която се разпада на съставните си час ...