Преди няколко години се случи да мина край едно малко селце на път към студентския град, в който щях да уча.
Пътят беше ужасен, а селото почти безлюдно. Тук-там се мяркаха малки къщурки, но с много красиви дворове. Макар че храстите на места бяха избуяли, то над тях, леко прегърбени висяха тънки вейки цъфнали вишни. Забелязваха се и доста изоставени къщи. Попарени и изсъхнали лозови клонки се виеха около оградите им, а по малките дворчета се виждаха разхвърлени тухли и стъкла от счупени прозорци.
Минаваш, просто минаваш, но нещо силно те тегли към тези изоставени къщи. Впиваш поглед в тях и си мислиш- „ Кой ли е живял тук, къде ли са отишли? Дали са тръгнали на път към по-добър живот или стопаните почиват в прохладна отмала в черната земя? Дали изоставена баба е била последният жив човек тук? “.
Мислиш, мислиш и те изпълва скръбно чувство, дори носталгично. Непозната къща, непознати стопани, а някак близки, а някак съдбата на тази къща е съпреживяна.
Доверявайки се на модерните техноло ...