Тръгваше си…
Върху пианото ми една пеперуда прелистваше някакви ноти… с криле – вместо пръсти! Не успявах да зърна фактурата, може би беше нещо от Лист… или Рахманинов… Помниш ли как ти свирех по тъмно… ей така – без да палим свещите… помниш ли?
И онзи смях… и ръцете ми в твоите, само малко ми трябва и мога да ги материализирам… да ги усетя… Теб да усетя!
А пеперудата май търсеше нещо… Не вярвам да е търсила теб, защото все още си тук, но си тръгваше… Някъде вляво си… все още драскаш под кожата ми незрели думи… а аз ти ги изписвам по стените и отварям прозореца, за да ги отмие дъждът…
Онези думи, които никога не ти казах… да ги отмие… заедно със страха ми, че никога повече няма да те видя…
Валеше неспирно от няколко часа. Нямаше друг начин, трябваше да тръгне към града, за да я вземе, само дето сутринта бе топло и не си беше облякъл яке… имаше само ризата на гърба си, а с мотора в това време си беше направо безумие…
- Османов, още ли си тук? Нали обеща да вземеш братовчедката от автога ...