Днешният ден беше като вчера. Слънцето изгря с утрото, а пердетата губят смисъл, когато лъчите засияят в стаята. Въздухът - все така тежък, както вчера; небето - синьо; стаята - същата.
Анн отвори очите си, изгарящото й лице поруменя от слънчевите ласки и събуди малкото момиче. Тя стана, разтърка очи и се понесе към терасата, подобно на малък облак, носещ се в небосвода - леко и бавно. Тя се усмихна на утрото, защото знаеше, че всеки ден е подарък, че всяка фибра във въздуха е по-ценна от лошата мисъл.
Подобно на цвете, Анн беше красиво, малко момиче, със светли коси и кехлибарени очи. Усмивката й излъчваше щастие, някак дълбоко и истинско. Когато се смееше, очите й приемаха формата на любов. Малки гънки издаваха, че смехът идва от сърцето й. Само тези, които я познаваха, знаеха за тази тайна и можеха да различат дали е щастлива истински.
Анн обичаше да играе сама. Още от мъничка, предпочиташе да се усамоти в мислене, отколкото да играе с другите деца. Тя лежеше, често преструвайки се, ...