Вчера най-после ти скъса с мен. Мъчило те е отдавна. Защо просто не дойде да ми кажеш: „не мога повече, край!”? Ти и вчера нямаше да ми го кажеш категорично. Каза ми: искам предишните ни отношения. Кои предишните – запитах се аз и за малко да се усмихна, представяйки си как отново ще те чувствам мой и истински, такъв, какъвто беше допреди да решиш, че физическата част на връзката ни не е по силите ти. Добре, че не побързах да се зарадвам, защото не можеше да е толкова просто. Не и след последния месец, за който вчера ми призна, че цялото ти поведение е било с цел да ме разочароваш и да ме отблъснеш от себе си. И съжали, че не си изчакал още малко, защото успя от думите ми да сглобиш парче от онази част на пъзела, до която нямаш достъп. Успя да разбереш, че наистина си постигнал ефекта на разочарованието, само дето не си предвидил, че аз не вярвам в това ти жестоко „аз”. Макар че имаше и по-лесен начин да получиш информация – трябваше да ме попиташ и аз нямаше да ти спестя нито грам от нея. Толкова си бил зает да ме отблъскваш, че не разбра, че за мен е без значение дали се любим или не. Или не, че не го разбра, ти просто не вярваш в това. Страхуваш се от дълбочината на моите чувства. И кое точно те плаши, щом ти самият си на плитко? „Аз съм такъв, какъвто си бях и преди. При мен няма развитие в отношението ми към теб.” – повтаряш ми това при последните ни няколко срещи, но този път – и без това е последен – реших да не ти мълча.

- Помниш ли онзи смс, който ми изпрати преди време: „в деня, в който не те видя или поне не те чуя, се чувствам зле”?

- Да – каза ми ти.

- Истина ли беше тогава?

- Да, истина беше – отговаряш ми, без да се замисляш.

- Сега ми кажи пак, че не си се променил – видях те как се обърка за миг. И победата в тази кратка схватка беше моя, макар да знаех, че съм загубила войната.

Уж исках да ти кажа толкова много неща, а не можех да се преборя с желанието си да те сграбча и да те принудя да ми признаеш правото да бъда част от тебе, от мислите ти, да бъда обект на нежността ти така, както беше преди. И да ти заявя, че имам право да го искам, защото ти сам ми го даде. Естествено, че не можех да ти го кажа, не и с тези думи. Пък и... исках сам да ми го признаеш. Все пак ти казах повечето от нещата, които мислех през цялото време докато ти провеждаше жестокия си експеримент. Нищо не губех, ако ти ги кажа, спестих ти само обвиненията, които – признавам пред себе си – няма как да отправя в очите ти. Просто защото не мога да те обвиня, че си спрял да чувстваш към мен същото, каквото си чувствал преди два месеца... Въпреки че малко ми пукаше дали съм справедлива. Бях и продължавам да бъда много наранена. Не мога да се примиря с факта, че в момента се чувствам зле, без да съм го заслужила с нещо, което съм или не съм направила, казала или не. Че ме караш да страдам заради собствения ти страх. Не ти спестих мнението си, че всичко е заради него. Заради страха, това те накара да се отдръпнеш от мен. Знам, че не мога да се сърдя и да те обвинявам за това, но и не мога да го приема толкова лесно. Не и след като това развали всичко останало във връзката ни. Не и след като те кара да се държиш като страхливец, какъвто ти не си, но искаш да се изкараш, за да ми е уж по-лесно.

- Добре, защо не ми каза? – питам те за стотен път и виждам, че не искаш да ми отговориш, но сега съм те притиснала и знаеш, че няма да го допусна.

- Как да ти кажа? – проронваш най-накрая.

- Не знам – решавам, че не искам да ти помагам – Ти го искаш, значи ще намериш думи и начин.

Мълчиш и гледаш в чашата си.

- Хайде, скъсай с мен! – подканвам те и искам да прозвучи саркастично, но усещам, че звучи тъжно. Ти още мълчиш, не си очаквал, че наистина ще ти се наложи да го изречеш, мислил си, че ще разбера и без това. И да, прав си, разбирам, но ще ти се наложи да намериш смелост да ми го кажеш, за да нямам аз мост назад.

- Думите „Аз съм до тук.” достатъчни ли са? – питаш ме.

- Не знам. Това си е твоето желание, ти си го изречи както желаеш. Аз ли да търся думите, с които да ме отрежеш? Мисля, че ми стига толкова душевен мазохизъм! – усещам, че съм повишила глас и млъквам. Ето, затова не исках срещата ни да е в заведение.

Ти мълчиш, явно смяташ, че това са думите. Не настоявам повече, в края на краищата какво значение имат точните думи? Дали с тези или с някои други, казаното не се променя. Усещам, че искаш да си тръгнеш, но не смееш все още. Нетърпеливо се въртиш, поглеждаш часовника на телефона, рано е, но ти искаш да се освободиш от това неудобно положение. Само не разбирам защо не го правиш. После ти предпазливо питаш ще бъдат ли нещата предишните, както когато...преди да започнем.

- Не знам – отговарям ти аз и съм искрена, защото не мога да съм същата сега, когато ме боли. После може и да стана каквато съм била, но сега...

Ти ме гледаш настоятелно.

- Какво точно искаш? – питам те, но вече се усещам уморена от толкова много приказки... и искам да легна в скута ти и ти да ме галиш.

Започваш малко колебливо, искаш да бъдем приятелите, които бяхме допреди онзи купон... Внезапно решавам, че имам последен шанс. Не, не да спася връзката ни, не. Последен шанс да получа отново онова, което през последния месец ми се струваше безкрайно далечно и непостижимо – нежността и целувките ти, прегръдките и докосването ти. Поглеждам те, ти ме следиш неотклонно, наистина искаш да запазим предишните си отношения.

- Искам... - започваш отново.

- Добре, и аз искам нещо – прекъсвам те.

- Какво искаш? – малко объркано питаш.

- Не, кажи първо ти, после ще ти кажа и аз – не си очаквал да водим такъв разговор, виждам, че се колебаеш и не си сигурен какво точно съм намислила.

- Условия ли ще ми поставяш? – питаш с глас, който ми напомня предишния Емил, който не търпи да му се качват на главата.

- Не – усмихвам ти се – аз съм търговец, предлагам ти сделка. Кажи всичко, което искаш и аз ще ти кажа какво искам. Ако си съгласен, сключваме сделката. – гледаш ме малко подозрително, никога не си ме чувал да говоря така и добре знаеш, че не сключвам сделки с чувствата си, но въпреки всичко отново излагаш виждането си за това как да бъдат нещата между нас от тук нататък...

- Това ли е всичко? – питам аз, ти се замисляш за миг и кимваш:

-  Да.

– Добре, виж какво искам аз – гледам те внимателно – искам сега да отидем на нашето място...

И преди да съм казала каквото и да е друго, ти отсичаш „Не!”. Очаквах го, но се надявах да мога поне да обясня. Поглеждам те с упрек – аз те изслушах! Отново замълчаваш, но не ме подканваш да продължа, защото се страхуваш от това, което ще поискам. Допиваш бирата си, отново изглеждаш нетърпелив да си тръгнеш. Чакам да го направиш, но ти се бавиш.

- Ще знам ли как си? Ще вдигаш ли телефона като ти звъня? – питаш ме и с молба и с гняв.

Мълча, защото не искам да ти кажа какво мисля.

- Хайде да вървим!

Ставам бавно и тръгвам, излизаме и внезапно ми се завива свят. Спирам и стискам очи, за да заставя всичко отново да си дойде на мястото. Като че ли минава цяла вечност, преди да успея да чуя шума на улицата през стихващото бучене в ушите си. Бавно отварям очи и те виждам да се приближаваш. Отминал си напред и ти е трябвало известно време да разбереш, че не вървя до тебе. Сега вече си до мен и ме гледаш уплашено. Знам, че е така, макар че не гледам лицето ти. Ти не знаеш, че съм така отпреди повече от месец. Не, ти го знаеш, но не си ме виждал и сега си уплашен. Опитвам се да тръгна, но краката и ръцете ми треперят. Ти ме хващаш под ръка и ме повеждаш. Аз не мога да вървя толкова бързо, затова ти забавяш крачка. Внезапно се дръпвам от теб, стоим един срещу друг, люлея се на омекналите си крака, но не искам да ме подкрепяш.

- Хайде, ще те изпратя! – казваш.

Отстъпвам малко назад, за да запазя разстоянието помежду ни.

- Отивай си. – отговарям ти. Даже не трепваш.

- Не мога да те оставя така.

Това вече си ти, усещам, че гърлото ми се свива и казвам докато все още мога:

- Или ела с мен, или си отивай!

Сега и ти не издържаш:

- Защо искаш да дойда? Какво ще стане? Ще викаш ли? Ще ми скроиш някой номер ли?

Иска ми се да се усмихна, но не мога.

- Ако сега дойда с теб – продължаваш след малко – само ще удължим агонията.

Поклащам глава:

- Не.

- Но защо? Защо искаш да дойда? Да бъдем сами ли?

Да, по дяволите, точно за това! Но не ти го казвам на глас. Гледам те, ти си онзи, когото познавам и когото харесвам, непреклонен си и аз вече зная, че съм изгубила. Затова не мога да изгубя повече ако ти отговоря.

- Ще ми повярваш ли ако ти кажа защо искам да дойдеш? Искам да съм сигурна, че те е имало и че аз не съм те измислила. Един месец живях със съмнение в собствения си разсъдък. Струваше ми се, че съм си въобразила, че си ме прегръщал и целувал, че си ме докосвал... Всеки ден се питах възможно ли е да съм се излъгала толкова в тебе... не го вярвах... и сега не го вярвам. Искам само да ме целуваш както преди... – вече плача и не мога да кажа нищо повече.

Ти ме гледаш мълчаливо и после тръгваш. С мен.