„....той може пепел да яде, но няма да се моли.....” - Здравей. - Пак ли ти? -
попита изтощен женски глас. - Очакваш ли някой друг? Тя мълчеше. - Защо не ми
отговаряш? Не бива да се отнасяш така с добър приятел като мен... Може би
най-добрият, който някога си имала. - Ти не си истински! Ти си само плод на
въображението ми. Игра, която подсъзнанието ми играе с мен и аз губя битка след
битка - тя говореше спокойно и уверено, като обигран оратор, който може да убеди
всеки, но истината беше, че иска да убеди преди всичко себе си. - Важен е краят
на войната, не е ли така? Тя пак мълчеше. - Защо се съпротивляваш не можеш ли да
разбереш, че си по-различна! - Но аз не искам да съм по-различна! - Що за
глупости говориш. Всеки иска да е различен, не съм ли прав? - Не, не си! Аз не
искам да съм различна, колко пъти да ти го повторя?! Винаги съм била като
другите. Винаги съм била здраво стъпила на земята и съм се стараела да не се
отличавам с нищо. Никога не съм поемала по рисковани пътища, защото ме беше
страх, че няма да мога да се върна назад... - Но в мислите си ти винаги си била
по-различна. - И какво от това?! Никой не можеше да прочете мислите ми. Аз ги
кътах по най-тъмните кътчета на съзнанието ми и...се получаваше.Бях
щастлива!Разбираш ли имах опора...равновесие... И двамата замълчаха. - Защо
избра точно мен- жената отново възвърна спокойния си тон. - Защото си специална,
а не го осъзнаваш и аз съм тук, за да ти отворя очите за истината. - Защо
мислиш, че искам да си отварям очите? - Не можеш да живееш вечно в мрак...
Отново замълчаха... - Никога ли не си искала да застанеш под прожекторите? -
Това не е за мен-тя наведе глава - Смисълът на живота е самоизявата. - Животът
няма смисъл. Просто преход от А към В и нищо повече... - Наистина ли си вярваш?
- Вече не зная в какво вярвам... - Животът има такъв смисъл, какъвто ти пожелаеш
да му придадеш. - Звучи добре, жалко, че не е истина. Замълчаха. - Защо просто
не ме оставиш, тръгни си, остави ме, искам си предишния живот-тя говореше тихо,
а очите й се пълнеха със сълзи-защо всичко това се случва с мен? - Не мога да си
тръгна, докато ти не пожелаеш да ме изхвърлиш от живота си. Не помниш ли-ти ме
създаде. - Това не е вярно! Той се засмя. - Аз съм твое творение. Всеки път,
когато беше щастлива или тъжна ти ме създаваше частичка по частичка. Хранех се с
мечтите ти и пиех от сълзите ти. Страстите ти ме разтърсваха, а страховете ти ме
правеха по-силен. Всеки път, когато някой те нараняваше ти се обръщаше към мен.
Аз пресушавах сълзите ти и рисувах изящни усмивки по красивото ти лице. Ти беше
доволна и търсеше моята компания все по-често, докато не дойде моментът, в който
не можеше да живееш без мен. - Но ти се обърна срещу мен... - Защото ти се опита
да ме заличиш от живота си. Не можа да ме изтриеш, защото аз не съм рисунка с
молив.Аз съм гравюра върху един малък камък. Душата ти. Някога този камък беше
скъпоценен, но винаги си е бил камък. - Никой, никога не се опита да достигне до
пламъка в сърцето ми. - Напротив, много рицари искаха да бъдеш дама на тяхното
сърце. Но стените, с които се беше оградила бяха по-непристъпни и от тези на
най-охранявания замък. Огнените слова, които мяташе по тях, пареха повече и от
пламъците на най-свирепият огнедишащ дракон.Изпитанията, на които ги подлагашe,
бяха непосилни дори и за рицарите на кръглата маса.И рано или късно всички се
отказваха. Изморяваха се по дългия път към сърцето ти, решаваха, че са
недостойни за теб или пък ти за тях. Но в крайна сметка резултатът беше един-ти
беше сама зад високите стени, които само издигна. Тогава създаде мен.Аз бях
приятелят, аз бях рицарят, бях всичко, от което се нуждаеше. Тя избърса една
самотна сълза - Научих се да бъда щастлива и сама.Преди това бях много
по-нещастна.Исках да прегърна някого, да го притисна силно до себе си, да усетя
как бие сърцето му, да вдишам аромата му...но точно тогава бях най-самотна,
независимо колко хора имаше около мен. - Не можа ли да видиш светлината в
тунела? - Какъв тунел, та аз пропадах в пропаст, бездънна пропаст..и нямаше
откъде да дойде светлина. - Понякога трябва да паднеш до дъното, за да започнеш
да се изкачваш. - Казваш, че съм те създала аз, но това не може да е вярно,
прекалено си мъдър и си такъв оптимист... - И ти си такава. Някъде в теб има,
дете което се удивява от големия свят. Има и жена, която е страстна, но може да
бъде нежна като сатен. Има войн на светлината, но и на мрака. Има пророк, но има
и слепец. Има орел, но има и змия. Има стотици лица, но и хиляди маски. И всеки
миг ти избираш коя от сенките в теб да послушаш. Но ти започна прекалено често
да поставяш маските. Лицето ти се смееше, но сърцето ти се късаше от непоносима
болка. Устните ти се усмихваха, но в съзнанието ти се прокрадваха мрачни мисли.
Изглеждаше безразлична, но в душата ти бушуваха изпепеляващи чувства. И защо
беше целият този маскарад? Познава ли те изобщо някой? Защо не допускаш никого
близо до себе си? Тя повдигна безпомощно рамене. - Страх ме е! Страх ме е, че ще
загубя независимостта си. Колкото повече хора ме познават, толкова по-голяма
вероятност има някой да ме нарани. Колкото повече хора ме познават, толкова
повече завися от тях. И така докато от мен не остане само празна черупка, само
сянка от минал блясък, само прашинка в необятната пустиня. - Животът ти и сега е
пустиня. - Но ти си моят оазис, нали така- тя се усмихна иронично. Ти си
островчето, но което се усамотявам щом ветровете в пустинята станат прекалено
бързи. Ти си моята спасителна лодка, когато островът е нападнат от туземци. Ти
си и делфинът, който ме води отново на брега, ако морето се развълнува прекалено
много. Аз живея благодарение на теб, но все още няма заради кого да живея. Дните
и нощите се сменят, но пустинята си е все там, все на същото място. To be
continued…maybe