" Събудих се твърде рано. Мислите ми бяха неспокойни и флиртът им със съня се оказа краткотраен. Навън беше тъмно, както в зимните дни, когато майка ми ме будеше рано-рано за училище. Излизах сънен на двора и студът ме сковаваше. Вървях пеша до училището, всеки ден по едно и също време. Злото куче в един от дворовете на съседната улица се скъсваше да ме лае още отдалеч. Пътят ми минаваше оттам и нямаше как да избегна срещата. Неочаквано, скоро се сприятелихме. Започнах да се спирам пред голямата му черна муцуна, преди да продължа надолу по калдъръма.
В тъмната стая телевизорът показваше без звук някакъв научно-популярен филм. Светкавица раздираше небето и се разбиваше върху живописна скалиста местност. Отблясъците от величествена гледка се разливаха върху голия гръб на Диана, която лежеше до мен.
Не можех да заспя вече. Протегнах се и надигнах шишето с вода. Внимавах да не я събудя. Гледах я и си мислех. Диана ми се отдаде, вероятно предавайки някой друг. Не изпитвах вина. Аз никого не предадох. Останах верен на себе си. Научих се да оценявам това, което ми се предлага. Впрегнах и доброто, и лошото в моя полза. Приемах го като изкуство, което усъвършенства, а не като задължителна работа. Научих се как да изхвърлям излишното количество страх. Да разчитам правилно кой момент пасва за мен.
Дали егоизмът диктува постъпките ни, или се подчиняваме и доверяваме на по-силната емоция? Какво представлява разумът? Кара ли ни да балансираме, или пък ни подтиква да сме егоисти? А може би балансьорът е съвестта? Тя със сигурност бе най-големият лъжец, когото познавах. Продължавах с въпросите. Може ли да бъде опитомен разумът? Липса на разум ли е, когато решиш да се посветиш на нещо, което ще накара сетивата ти истерично да закрещят? Вината кръвна рожба на разума ли е, или продукт на вменени предразсъдъци? От какво е съставена хармонията? От действия, които примитивните табута определят като грешка? Липсва ли в тях вкусът на вина?
Установих със сигурност, че по пътя, който наричаме с какви ли не имена, най-важното е да създадем свой почерк. Да напишем свои редове. Не може да допуснем събитията в битието ни да представляват низ от клишета и цитати, написани от някой друг.
Сложих ръка под главата си и си представих Марио, Ростислав, Вяра... А после по-светли образи: Таня, Джани. Джани, която винаги бе малко тъжна и недоверчива. Не успях да я видя щастлива и свободна. И накрая, най-горе, майка ми. Къде ли бе в момента?"
Из. "Тиня и чест"