Изгрев
Слънцето показва пред мен лика си, изписан с кармин. Сякаш възкръсва от собствената си кръв. Покрива безбрежните води с пелерина, обшита с рубини. И за миг снежните платна изникват на хоризонта, като неверен мираж, и сетне изчезват. Този път, за да не се появят отново. Наместо това небето се сключва като стените на тъмница. Огромна, величествена, притискаща...
Този бряг се е превърнал в гробище. Колко мечти погинаха тук. И сега от тях са останали само сиви кости, които няма кой да погребе; вечно надяващи се да ги възкресим. Колко болезнено е да ги виждам и призовавам по име: чистота и невинност, взаимност, вярност... Нечувани богатства и невиждани съкровища.
Но все пак лекият успокояващ бриз е тук. Преминава през решетките на небесния затвор. Пребродил чужди страни на източен разкош, завърнал се пак при мен. Лекият бриз, който милва. Като Нейния черен воал. А до слуха достига под формата на шепот. Едва чут, като неистински.
Милиони години аз чаках един различен изгрев. Без кърви ...