Дъждовните капки се блъскаха отчаяно в прозореца, без да успеят да проникнат в топлата стая и да нарушат спокойствието на седящите вътре. Група хора, които не се познаваха, но бурята навън ги сплотяваше, мястото им даваше сигурността, от която имаха нужда.
Всъщност се намираха в кафе "Ситоайен", разположено на една малка, закътана уличка, почти до шумния булевард Нигал. Беше от този тип заведения, които можеш да подминаваш всеки ден, без да забележиш, но когато влезеш вътре, се чувстваш като че ли това е най-специалното място, твоето място, и си горд от това, че си го открил.
В дъното на заведението, на една отдалечена маса, близо до прозореца, седеше мъж, на около 50, с невзрачен шлифер с високо вдигната яка. Капучиното, което си беше поръчал, го обгръщаше с мекия си аромат, но той дори не го забелязваше. Мислите му го бяха отвели много далеч. В един също толкова дъждовен следобед преди повече от 20 години. Тогава я видя за последен път. До днес. Беше от онези случайни срещи, които ст ...