Плажът беше още сравнително пуст, когато Ицо се появи и пъргаво нави PVC-платнищата, закрепи ги внимателно и мина зад бара. Включи кафе-машината и провери изцяло ли е запълнена  хладилната витрина. Хвърли око на мивката, да не би да има забравени чаши, а в това време се появиха Таня и Мира и малко по-късно дойде и Лора. И така, официално плажният бар  Sunrise беше отворен да посрещне клиенти и през новия слънчев летен ден. Момичетата си позволиха по едно бързо кафе, преди да хукнат с таблите до чадърите и обратно под жаркото слънце. По-голямата част от плажа беше заета с шезлонги и хората имаха избор- или да си платят или да идат на друг плаж. Тези, които предпочитаха платената сянка, обичайно се бъркаха и за напитки и за обяд, така че екипът имаше работа цял ден. Мира- работеща за първа година като сервитьорка, която от притеснение понякога забравяше да се усмихне. Таня, с най-голям опит, но от време навреме небрежна в отношението си към клиентите, което и докарваше мъмрене от управителя, и Лора...красивата Лора, която получаваше най-много бакшиши, защото знаеше кога да се усмихне, как да кокетничи, как да флиртува. Лора, с богатият баща, който я беше наказал да работи през лятото, за да види как се печелят пари. И разбира се Ицо- симпатичният усмихнат барман, който чевръсто обработваше поръчките и неуморно тичаше зад бара, но винаги намираше време да каже някоя шега, за да разсмее колежките си. Познаваха се от два месеца- от началото на сезона, когато се бяха оказали назначени в един от няколкото бара на бизнесмен от Бургас и бяха се сработили, защото ако някой проявеше капризи, все се намираше кой да отстъпи, така че работата вървеше гладко. Собственика бяха виждали само веднъж и знаеха, че работи в съдружие с още някого, но  съдружника нито бяха срещали, нито бяха чували нещо за него. Беше края на юли и утре очакваха височайшо посещение от шефа, и тъй като Димо- управителят беше споменал нещо за бонуси, покрай редовните заплати, Таня и Мира оживено обсъждаха предстоящата среща, докато Лора  се бе облегнала на бара, без да свали слънчевите си очила и изглеждаше като да дреме.

- Лорчее- доближи я и се наведе над нея Ицо- Лорче, събуди се, имаш клиенти.

Тя изпухтя, изправи се и се протегна под усмихнатите погледи на колегите си, взе голямата табла и се отправи към шезлонгите.Скоро и другите две момичета скочиха и работата закипя усилено. Сутрешни кафета, обяд, следобедни коктейли – имаха занимания цял ден. Малко по-късно се появи управителя, нагледа ги, нареди на Таня да смени цените в менюто и изчезна нанякъде. Денят се претъркули бързо и неусетно, плажуващите значително намаляха и екипът се приготвяше да приключва. И тогава Мира го видя. Беше паднал навътре под една от скамейките и ако не се беше навела да вдигне една възглавница никога нямаше да го забележи. Приклекна, пъхна ръка с усилие и го измъкна- червен кожен портфейл.

- Олеле, някой си е изгубил портфейла – възкликна тя и го понесе към бара с протегнала го напред.

Ицо спря да подсушава чашата, която държеше, а Таня, чула думите и, бързо се озова до тях. Остави го на плота и погледна въпросително барамана.

- Какво да правим?

- А, бе, отвори го, бе!- протегна се Таня, но Ицо я изпревари и ловко го измъкна изпод носа и, отвори, погледна вътре и подсвирна.

- Какво? Какво има?- любопитно надникна Таня, а до нея Мира се повдигна на пръсти за да види.

Ицо мълчаливо наведе портфейла към тях- вътре, в едно от отделенията, имаше солидна пачка едри банкноти. Таня възкликна, протегна ръка и прокара чевръсти пръсти през тях.

 -Тук има поне хиляда лева!- установи с удивление.

Настъпи тишина, която тя бързо наруши.

- Предлагам да си ги разделим и тогава да го дадем на ченгетата. Това са по 300 лв. на човек, хора!- надникна към далечните шезлонги, където Лора прибираше чаши- На нея няма да казваме. Какво мислите?- погледна ги с блеснал поглед.

- Абсурд!- възкликна Мира, поклащайки глава- Аз не искам. Абсурд!

- Няма да пипаме парите- категорично се обади Ицо- предаваме портфейла както го намерихме.

Прерови из отделенията, за да провери има ли документи и след миг в ръцете му се озова лична карта. От снимката ги гледаше късокоса жена на средна възраст, на име Лидия Петрова. Първата реакция на Мира беше да огледа плажа, за да провери дали случайно жената не е все още там. Уви,  бяха останали неколцина души и нито един от тях не беше собственичката на портфейла.

- Ще го прадедем в полицията- заяви Ицо, а Таня само присви кисело устни, и сърдито поклати глава

Докато тримата се суетяха,  изненадващо се появи Димо и бараманът го посрещна с видимо облекчение. Показа му находката им, а Управителят я взе:

- Аз ще се занимая с това- пъхна портмонето в джоба на дънките си и им хвърли изпитателен поглед:

- Нали всичко си е както сте го намерили?

И тримата потвърдиха, като Таня го стори с най-голямо усърдие от всички. Димо провери някакви наличности и скоро тръгна, а Лора разбра за случилото се единствено от разказите на колегите си.

На следващия ден, неочаквано рано, в бара се появи Димо, съпровождащ шефа и една късокоса дама със строго изрежение, която тримата веднага разпознаха като г-жа Петрова.

- Колеги, може ли за момент- привика ги да се съберат управителят, след като с шефа и жената  седнаха на едно от сепаретата.

- Добро утро!- поздрави ги шефът и те чинно му отвърнаха

- Разбрах какво се е случило вчера и искам да ви поздравя за постъпката. Браво, че сте предали веднага портфейла.... Само, че липсват едни 500 лв. и дойдохме да проверим дали случайно не са се загубили някъде при вас?

Младежите се спогледаха, Мира пребледня, Ицо повдигна вежди недоумяващо, а Таня притеснено прехапа устни, единствено Лора остана с безразличен вид.

- Мира го намери- обади се внезапно Таня- имам предвид,... аз я видях когато го донесе на бара,... не знам какво е правила преди това.

Ицо и Мира и погледнаха изненадани, а тя извърна глава, избягвайки укора в очите им. Възрастните се вторачиха с очакване в Мира, която поклати глава в отрицание и тихо рече:

- Не, не! Не съм пипала нищо!

- Според мен, който го е намерил е имал достатъчо време да го прерови и да прибере парите- обади се тогава жената- така, че е най-логично ти да си ги взела. Мисля, че трябва да си признаеш и да си понесеш последиците с достойнство.

- Не, не съм аз- почти изплака Мира и изглеждаше като че ще се строполи всеки момент.

- Хм- отвърна шефът- все някой го е направил, мисля че си ти и мисля, че следва да върнеш парите, а аз ще те уволня, защото не търпя лъжци и крадци в екипа си.

Ицо виждаше сълзите в очите на Мира и сърцето му се сви. Боже...! Да му се и не види....! Знаеше колко и трябва тази работа, защото събира пари за семестриална такса..

- Аз бях- чу се да казва тогава, насред настъпилата тишина- аз ги взех.

Мира го погледна уплашено, а Таня тихо се изсмя.

- Виж ти!- възкликна шефът му изненадан- Това не го очаквах!

Помълча за малко и рече с въздишка:

- Е, значи ти ще ми върнеш парите и ще те уволня, като се постарая скоро да не си намериш работа като барман.

Тягостно мълчание последва думите му,  Ицо бе свел поглед стиснал зъби, Мира хлипаше, Таня зачервена хапеше устни, а Лора притиснала таблата до себе си извъртя очи пренебрежително. Внезапно  собственичката на портфейла проговори:

• Е, разбрахме ви що за стока сте, бъдете сигурни, че всеки ще си получи заслуженото. Най-интересното е, знаете ли какво- че понякога не знаеш какво печелиш, когато губиш....както и ...какво губиш, когато печелиш.. нали така Лора?

Три чифта очи я погледнаха с недоумение, а после се вторачиха в Лора, която изненадана първо се изчерви, после стисна устни, пребледня и след това изрече на висок тон:

- Е добре, де,  аз ги взех, какво толкова!

Тя първа беше видяла портфейла на един от столовете и, без другите да я забележат, го прерови, взе няколко едри банкноти и го хвърли навътре под сепарето. Трябваха и пари- оня простак дилърът на трева и звънеше постоянно и си искаше дължимото.

Колежките и ахнаха, а Ицо поклати глава с презрение.

- Не мога да ги върна, вече ги изхарчих- почти просъска Лора

- Нищо- спокойно отвърна шефът и- просто няма да ти дам заплата за юли и сме с чисти сметки. Сега си хващай парцалките и изчезвай от тук, докато не съм звъннал на баща ти!

Лора го изгледа кръвнишки, хвърли таблата и с вирната глава побърза да се изнесе от плажния бар, като бълваше ругатни през зъби.

Останалите трима седяха изумени от случилото се и не знаеха как да реагират

- Е, това е момчета и момичета- истината винаги излиза наяве-засмя се г-жа Петрова -Момче, направи ми едно кафе.

- О, в данданията забравих да ви  представя гостенката- подсмихна се шафът- това е моята съдружничка, г-жа Лидия Петрова. Тя ще ви бъде пряк ръководител от тук нататък  и ще взема решенията за всичко. Но искаше първо да ви опознае, преди да ви се представи.

- Да, и мисля, че ви опознах - засмя се тя- и само да уточня, моля ви се, не мислете, че съм толкова разсеяна, та да си забравя току-така портфейла. Благодаря, моето момче!- кимна към Ицо, който и донесе чаша силно кафе.

- И, ако още не сте разбрали, сложихме камери в заведението. Не за да ви следим- повдигна пръст- а, за ваша безопасност. И както всички видяхме -имаше полза от тях. Седнете сега тук за момент, да обсъдим бъдещата си работа и.. да поговорим за бонуси.