Петър Стаматов излезе, залитайки, от кръчмата и се отправи с бавна крачка към колата си. Октомврийската нощ беше доста студена, но той не усещаше студ; сетивата му се бяха притъпили от изпития алкохол. Извади ключа, подпря се на покрива на десетгодишното си алфа ромео и се зае с нелеката задача да уцели ключалката. Тъкмо когато се навеждаше, за да седне зад волана, една тежка длан се стовари върху рамото му.
- Пешо, недей да шофираш, пил си. Остави колата тук, аз ще те хвърля до вас – каза неговият приятел по чашка Стефан.
- Ти също си пил, Стефане. Нали заедно пихме.
- Пил съм само три бири и една чашка водка, нищо ми няма.
- И на мен нищо ми няма.
- Пешо, недей да спориш, нали те видях как залиташ.
- Ако си оставя колата на такова място, сигурно на сутринта ще я намеря на трупчета.
Стефан се почеса замислено зад ухото.
- Добре, ама да караш внимателно.
- Няма проблеми.
- И все пак…
- Стига де, по това време няма никакво движение, а и до нас са само три-четири километра. Хайде, лека в ...