Сутрин. Майка ми бе отишла на работа, а баща ми бе излязъл някъде. Станах от леглото, след като се бях излежавал някъде към час, решен да си направя кафе. Включих котлона и запалих цигара, докато чакам. Съзерцавам мътно кафявата течност, как излиза от джезвето и се разлива по котлона. Изключвам котлона и си наливам останалото в джезвето кафе в порцеланова чаша. Влизам в някогашната стая на сестра ми и се излягам на кушетката, като пия кафето на бавни глътки и дърпам от цигарата си дълбоко; това е първата ми цигара за деня; пуша я с удоволствие. Погледът ми се спира върху някакъв кашон, натъпкан с книги и тетрадки в ъгъла. Ставам и от нямане какво да правя започвам да вадя тетрадките една по една и да ги разлиствам: тетрадки от ученическите години на сестра ми; учебници за средно образование; университетски издания и т.н. Разгръщам някаква тетрадка: на първа страница е написана програмата по телевизията; за коя ли година се отнася? Защо ли и е било нужно де я преписва, след като е можела да я изреже от вестника? Може би я е преписала, за да се полюбува на почерка си; сестра ми имаше страшно хубав почерк като ученичка. Дали го е запазила? Не съм я виждал отдавна, повече от три години, откакто замина със зелена карта за Щатите. Оставям тетрадката обратно в кашона и сядам на бюрото (някога баща ми го бе купил за мен, но после го ползва сестра ми). Спомням си, че като малък обичах да стоя на бюрото и да дразня сестра си, която седеше на него и пишеше домашните си работи. Например хващах я за ръката и я извивах като същевременно ù говорех:
- Ето така древно китайските философи сломявали волята на противника за борба...
- Идиот! Мръсник!... Махай се! - викаше тя.
Пусках я, а тя ме удряше, използвайки това, че съм ù освободил ръката. Тогава ù прилагах друг ключ или пък започвах да се правя на хахо:
- Аз съм древнокитаец... гледа ли онзи филм, в който оня беше на 800 години?... Аз съм на осемстотин години и съм измислил бойните изкуства...
- Майкооо - викаше тя с всички сили, или пък: Мръсник гаден, махай се! Изчезвай!
И никакви бойни изкуства не си измислил!...
Прибирам отново тетрадката, която бях извадил от кашона и измъквам от стаята. Реших да изляза и да се разходя навън. Запътих се към училището, в което учех някога. Вървях бавно, оглеждайки селото, в което не бях идвал толкова време. По едно време ме спря някаква старица:
- Хей, момче, да знаеш кой е починал?
- Починал ли е някой? - чак сега забелязах, че клепалото биеше.
- Да, да знаеш кой случайно?
- Не, не знам - сега ми хрумна, че и друг път са ми задавали и този въпрос в селото, но аз никога не съм обръщал внимание; става дума за това дали е умрял някой. Евентуално, като остарея, ще започна да му обръщам внимание и на това. Малко по-нататък край някакъв двор видях струпани хора, които изнасяха ковчег от къщата. Кой ли беше починал след дядо? Дали беше млад или стар? Загледах се нататък: хора с цветя, скръбни физиономии, подхождащи за случая и т.н.
Стигнал съм до училището, бутам полуръждясалата врата и влизам в училищния двор, пресичам алеята, обхваната с кипариси и излизам от другата страна на училището; движа се покрай училищната ограда; част от дърветата са вече извадени и на тяхно място има засадени борчета, брези и т.н., брястовете, които стояха до оградата, са изсечени. Запътвам се към беседката, която е останала май единствена без промяна. Само че сега е боядисана в зелен цвят, тогава, мисля, беше в кафяв или червеникав. Колко години са минали оттогава? Май осемнайсет- двайсет. Отпускам се на здравия и край и запалвам цигара. Сега би трябвало да да го усетя. Минават бегли спомени: тук вечер, когато бяхме в осми клас и се събирахме и пушехме, а отпред пред училището лятото организираха младежки забави. Всмуквам дълбоко от цигарата си; очите ми се премрежват: ето тук на същата тази скамейка натисках Мариана; целувахме се; тя ми разрешаваше само целувки като най-много да ù бръкна под сутиена, за да ù пипна гърдите, но нищо повече, например не ми разрешаваше да ù бъркам под бикините. Аз все пак успявах, въпреки нейната съпротива да си провра ръката на онова място под бикините, дори и да си вкарам пръста вътре, а тя дърпаше ръката ми с двете си ръце, като непрекъснато повтаряше:
- Извади си ръката! Махни я! Моля те, махни я!
Тогава бях в единадесети клас, а тя бе две годни по-малка от мен; аз учех в града и се прибирах на село през ваканциите. Тя също учеше в града и с нея се виждахме често, но гаджета станахме чак след като завърших. Беше девствена и дума не даваше да ù отворя краката. Спахме с нея чак като завърших; вече бях в казармата. А ето това тук е пътечката между кипарисите. На нея някога се състояха двубоите между Мартин и Огито, записани в прашните архиви на историята на това училище. Всъщност дали стоят още записани, и ако стоят, дали вече не е потъмняло мастилото им? Я да видим какво е останало от тях. Мартин бе пълновластният лидер на училището, учеше в седми клас и беше нещо като кумир на всички шестокласници, тогава аз бях в шести клас, биеше се най-добре от всички; плюс това беше и пълен отличник. Баща му беше шофьор на „Тексим”; ходеше облечен само от „Кореком”, с една дума беше обект на тайна завист на своите съученици и на абсолютно възхищение съответно от всички от по-долните класове. Спомням си, че моите съученички май без изключение бяха влюбени до една в него.
В средата на годината, в седми клас, в класа на Мартин, пристигна и Огито, беше ми съсед, живеехме през две къщи, но преди доста години се изнесоха с родителите си в града и си идваше рядко през лятото. Сега се прибрал да учи на село, при майка си. Казаха, че баща му ги изоставил и тръгнал с някаква по-млада от майка му. Последната са прибрала от града на село при родителите си. Така разправяха по-възрастните. Огито беше тих и същевременно скромен, но твърде посредствен и слаб ученик, защото веднъж, като се прибирахме, му казах, че имам двойка и се опасявам от реакцията на нашите, бяха обещали да ми купят дънки, а сега... Той ми каза, че това е нищо и ми показа бележника си – вътре имаше осем двойки. Това вече наистина ме поуспокои. Баща ми ме биеше доста често, веднъж ми беше счупил носа с една чиния, спомням си, че когато голямото междучасие отидох да пуша зад павилиона, там бяха и по-големите от седми клас. Мартин изгледа подутото ми лице и се изсмя подигравателно: Хе, хе, баща ти ти е счупил фасона! Ами... не е баща ми - измърморих. Огито ме изгледа и каза: Иди на доктор, ще ти дадат болнични... Общо взето считах Огито за един твърде безличен, макар че на няколко пъти се изяви като доста добър боец, в рамките на месец наби двама по-големи от него, нещо, което издигна авторитета му пред всички, после се сби не с кой да е, а с най-големия бияч, познат от предишните години в това училище, Стефан Богданов, който беше второкурсник, съответно две години по-голям от него. Същият учеше в един техникум в града. Битката, която двамата проведоха, се състоя в един дъжд на силно разкалян терен; поне в началото оспорвана, но впоследствие все пак, Огито, колкото и твърдо да се защитаваше, Стефан озверя и мина в настъпление, като накрая последният лежеше на земята с лице цялото в кръв. Неговите съученици му помогнаха да стане. Как ще се покажеш пред вашите сега - попита го някой. Хм! - изплю кръвта от отеклите си устни Огито и тръгна, стиснал челюсти, към училището. Въпреки че Мартин не би дръзнал да се изправи срещу Стефан Богданов, аз, както и всички от по-малките класове, го считах за велик, може би точно заради това, че последният ходеше с дънки „Лий”, яке „Ливайс”, маратонки „Найк”, пушеше „Кент”и т.н. Тогава онези години да ходиш така облечен и да пушиш такива цигари беше все едно в днешно време да имаш „Ролс Ройс” и адекватното му обществено положение.
В началото на новия осми клас се състояха двубоите между Мартин и Огито. Аз вече бях в седми... Веднъж, беше следобед, стояхме на занималнята и чакахме да свърши часа, когато Петър Кънев ми каза, че междучасието Мартин и Огито щели да се бият. Новината бе толкова неочаквана, че не бе за вярване. Абсолютно сигурно - повтори той. Повярвах му, понеже първият му братовчед учеше в осми и най-вероятно той му е казал. Огледах останалите: Стоян и Румен дадоха да се разбере със знаци, че това, което чух, е вярно. Едва изчакахме да свърши междучасието и всички седмокласници хукнахме навън, за да наблюдаваме този толкова интригуващ двубой. Мястото бе определено точно до пътечката между кипарисите срещу беседката. Като отпред най-близо до мястото на двубоя се бяха разположили осмокласниците, ние, седмокласниците, стояхме по-назад, а всички шестокласници и петокласници се опитваха да назърнат и каквото могат да видят. По-малките съответно не бяха допускани да присъстват на двубоя.
Двамата застанаха един срещу друг, като се гледаха по-малко от минута, изведнъж Мартин атакува рязко, прекъсвайки очакването, което витаеше във въздуха. Боят започна с бясна размяна на крошета и отначало може да се каже, че никой не взе връх, но постепенно Огито започна малко по малко да настъпва, а Мартин да отстъпва все повече и повече. Изведнъж Мартин приложи някакъв трик: наведе се и присви юмруци пред лицето си и заби глава в в стомаха на Огито, който се сви за момент, а Мартин използва това забавяне и светкавично премина в контраатака, обсипвайки с юмруци лицето на Огито. Настъплението му не трая дълго, защото Огито отново изравни ситуацията и след това постепенно започна да настъпва, а Мартин да отстъпва, който, опитвайки се да избегне поражението със сетни сили, се опита да контраатакува неуспешно, след това пак пробва същия трик срещу своя противник, опитвайки се да го събори, но последният се оказа подготвен и отскочи рязко, Мартин загуби за момент равновесие и Огито връхлетя върху него и го събори, като битката вече се пренесе на земята. Огито взе връх, а Мартин, който бе вече отдолу, се опитваше отчаяно да промени хода на битката, като хапеше, опитваше се да бръкне в очите на своя противник, но в края на краищата не успя да промени нещо. В това време мина директорът и като видя какво става, им извика да спрат. Огито се изправи, а след него и Мартин; и двамата бяха раздърпани от схватката. Директорът заповяда на всички да се прибираме в училище. Мартин тръгна с наведена глава, без да погледне никого. Повечето от осмокласниците злорадстваха, понеже бе прекалено надменен и горделив и сега имаха възможност да го видят уязвен. Но за нас от по-долните класове, това бе абсолютно разочарование, понеже Мартин си оставаше кумир. На тръгване той се обърна към Огито и просъска:
- Утре ще продължим, никой не е победил!
Мартин наистина не се примири и на другия ден той в голямото междучасие причака своя противник след училище на алеята с кипарисите. Отново започна люта битка и този път дори имаше възможност да спечели, но боят бе прекъснат от кмета, който влизаше откъм входната врата в училището. Последният ги извика при себе си и без много-много, обяснения започна да ги налага шамари, след като се умори да удря, им заповяда да тръгнат в различни посоки. Мартин обаче реши да доразшири успеха си и да унищожи своя противник, като веднага след часовете го изчака пред училище; този път битката започна без излишни предисловия; Мартин се нахвърли директно върху Огито. Двамата започнаха да си разменят бясно юмруци, но отново всичко свърши с появата на партийния секретар; последният ги извика при себе си и след като им чете по едно конско, им удари профилактично по един-два шамара... Мартин, обаче, бе решил, че трябва да победи на всяка цена, затова още на следващия ден изчака своя противник на място, където бе малко вероятно да се появи някой, който да прекъсне двубоя. Прибирахме се с Огито, когато непосредствено след завоя на нашата махала изскочи Мартин изневиделица с колелото си; хвърляйки го на земята, той застана пред нас със свити юмруци. Този път Огито без грам колебание връхлетя върху него. Започна отново свирепа размяна на крошета. Боят, макар и изключително оспорван, този път не продължи дълго, като Мартин претърпя пълно фиаско; силите му стигнаха колкото да лежи на земята като боксова круша, опитвайки се само да запази лицето си. Когато мина яростта на Огито, между ударите започна да го пита:
- Ще се закачаш ли още с мен?
Мартин мълчеше. Огито го пусна и след като си взе чантата, тръгна, без да се обръща към лежащия Мартин. На другия ден от осми клас казаха, че Мартин не дошъл на училище, появи се чак на следващия ден с отекло лице, избягвайки да говори с когото и да е.
Някакви деца минаха пред мен и ме откъснаха от мислите; явно идваха в беседката да пушат, но като ме видяха вътре, продължиха. Станах и тръгнах обратно към училището; някога пред главния вход, през който влизахме някога сутрин... Сега си спомням, че винаги преди това се строявахме отвън, ако не валеше, аз винаги заставах най-отзад, а най-отпред заставаше Миглена... Всички момчета бяха влюбени в нея... Аз я ревнувах най-вече от Мартин, с когото живееха в една махала. Сега се сетих как веднъж, когато излизахме от училище, видях как той ù извиваше ръката, а тя се смееше. Аз и Веско, който също бе влюбен в нея, стояхме и гледахме пребледнели; отдъхнах си, чак когато я пусна и тя си тръгна, макар и доста време след това продължавах да я ревнувам, като си спомня този неин смях, с който показваше, че ù бе приятно. Реших да се прибирам вече. На връщане си мислех за Миглена. Къде ли е сега тя? Знам, че завърши физика, после отиде да работи в София в някакъв институт... Не я бях виждал близо осем години. За последно се видяхме преди колко години?... Вече не помня. С нея, откакто свърши осми клас, се виждахме съвсем рядко. Двамата с нея учехме в един и същи град. Веднъж, спомням си, че я поканих в една сладкарница, дойде с една приятелка... Следващия път, когато я поканих, бях вече войник, в отпуск. След това не я видях близо три години. Срещнахме се в един автобус. Беше непосредствено преди Нова година, говорихме, докато дойде време да слизам... Тогава много ми се щеше да я поканя да слезе с мен и да празнуваме заедно Нова година, но се страхувах, че ще ми откаже и се въздържах. Изминаха пет или шест години, когато я видях отново, дали заради хубавия майски ден или заради това, че бях с нея или заради нещо друго, не знам, но бях щастлив, а мисля и тя. Пушехме и съзерцавахме залеза; слънцето, което след минути щеше да се скрие зад ресторанта, в който влизаха абитуриентите и очаквахме постепенното настъпване на майската нощ. По едно време аз ù предложих да отидем някъде, но тя отговори, че и тук ù е добре.
- Знаеш ли - тогава ù казах - някога бях влюбен в теб.
- Така ли? - усмихна се тя.
- Като си помисля само как се изчервявах като те видя.
- Наистина ли - смееше се тя. Леко я докоснах по вътрешната повърхност на ръката; тя не се отдръпна. Прегърнах я и започнах да я целувам. Тя повтаряше: Недей, че ни гледат, недей, че ни гледат... Стояхме, а до нас достигаха звуци от глъчка смях на празнуващи абитуриенти, които отново ме връщаха в ученическите години. Тогава с нея сме били на не повече от двайсет и осем години. Предложих ù да отидем някъде другаде.
- Аз тогава харесвах ли ти – попитах я от чисто любопитство аз, докато вървяхме.
- Ти ли... може би, макар че се интересувах от по-големите тогава... Всъщност може би си ми харесвал, но ти...
- Какво аз?
- Беше срамежлив.
- Срамежлив ли? Е, не си ли спомняш, че веднъж те хванах за гърдите, а ти ми удари шамар?
- Ударила съм ти шамар?... Кога? - усмихваше се изкусително тя.
- Искаш да кажеш, че не си спомняш?
- Не, не си спомням - отвръща със същата усмивка тя...
- Наистина ли?... Хубава работа...
- Спомням си, че Васко ме ядоса веднъж...
- А Мартин, харесваше ли ти?... Онзи, на когото баща му беше тексимаджия... - не знам защо я попитах аз.
- Мартин ли?... Защо пък Мартин?... О, не... постоянно се правеше на много отракан... Не!
Тогава се сетих за онзи момент, в който Мартин ù извиваше ръката, а тя се смееше, но не я попитах за него, може би го беше забравила.
Влязохме в един бар. Продължихме да говорим за какво ли не.
- Хайде да отидем у нас - казах ù по едно време аз.
Тя наведе глава, без да казва нищо. Донякъде ме изненада малко по-късно гласът ù, който звучеше съвсем тихо:
- И на мен не ми се прибира... имаш ли някакъв алкохол у вас?
- Ще вземем по пътя от някой супер.
Тогава тя остана при мен цяла нощ. Всъщност това, което ме изненада, бе това, че с нея го правех почти толкова рутинно, колкото и с всяка друга, а онова, което бе останало към нея, приличаше на някакъв далечен полъх от нещо голямо, но безвъзвратно отминало. Когато тя си замина на другия ден, усетих, че се влюбвам в нея и вече съжалявах, че не мога да усетя това далечно минало, когато тя бе при мен горе и я притисках в прегръдките си.
Бях стигнал до вкъщи. Отварям вратата и влизам. Реших да прекарам някой друг час в четене на някоя книга. Влязох в библиотеката и се изправих пред лавицата с книги; сега кой да хвана? Имаше един период, когато бях безработен и тогава четях Достоевски, действаше ми успокояващо, все едно, че пиех успокоителни. Посягам и вземам „Бесове”-те. Минава час. Оставям Достоевски и паля цигара; тази вечер не ми се излизаше никъде. Обаче за утрешния ден бях планирал да отида до близкото градче. Как ще ме посрещне то утре? Кого от старите си познати ще видя утре там? Лежа, загледан в тавана. Наистина някъде около шест месеца от двете години казарма изкарах в това градче; две години след това, когато прекъснах като студент, се върнах като учител отново в него. Доста спомени ме свързват с това градче.
................
© Валесион Валесион All rights reserved.