Тихият, вкаменил се в недрата ми корен, неусетно прекършен от някаква дръзка вълна, кротко си плува в пихтиестото пространство между равновесните ми рецептори. Дразни ги скоросмъртно. Затова не се чудете, когато залитам и бълнувам наяве, пробила неволно дупка в главата си с пръст. Бръщолевя като латерна, знам. Но не е нарочно… Опитвам се да се размажа с реалността и да изтека от някъде, за да се чувствам поне малко свободна.
Всеки си има някакъв корен, който независимо как се е загнездил независимо къде в телесното му вътрешно пространство. Коренът може да е наивност, порочност, съвестност, честност, вежливост, коравосърдечност, разговорливост, стеснителност и какво ли не... Нещо индивидуално и истинско, което е сраснало с теб откакто съществуваш. Нещо, което поддържа личността ти личност, което те блъска и те тласка да вървиш, нещо, което те кара да го подхранваш хранейки се, задоволявайки иначе незадоволимия си социален глад. Да, такива сме, социални хищници... Съществуваме, хранейки ...