Вървя в студената декемврийска нощ. Студено е, а обувките ми стягат, гледам къщите по пътя си и мога със сигурност да ви кажа, че ако къщата не е изоставена, то тя е мизерна, мизерна отвън, отвътре, с мизерно хора в нея.
Вали сняг. Докато закопчавам копчетата на прекалено тънкото си яке, си мисля как можем да сме толкова мизерни. Добре, че вали, да закрие мизерията и мръсотията, поне да видим нещо чисто тая година.
Вървя и виждам една купчина боклук, покрита със сняг, природата е толкова чиста и безкористна. Тя не се интересува дали си купчина боклук или хубаво цвете, тя просто закрива всичко със сняг, независимо дали е грозно или не. Но ние, хората, упорито се крием от снега, който ще ни направи красиви. Излезте всички на навън бе, хора, излезте, че сте грозни и аз ще изляза на снега...
Та нали си вървя и виждам една жена, казвам ù "здравей" и тя на мен. Тая жена бива пребивана от мъжа си всеки ден, който между другото е алкохолик и на него ще кажа да излезе на снега да стане красив, ...