Срещата се провеждаше в кабинета на разплутия Серджо Лоренци, който имаше десетки бизнеси, повечето от които незаконни. От другата страна на бюрото седеше слаб мъж на средна възраст със студени сиви очи. Ако не бяха тези сиви очи, той много щеше да прилича на банков служител или на счетоводител.

– Изнасили я и я убий! – изсумтя Серджо и се почеса по голото теме. По физиономия му се разля мазна усмивка.

Мъжът със сивите очи, който се бе представил като Джон Смит, отвърна:

– Аз не съм изнасилвач.

– Двойно ще ти платя.

– Казах, не съм…

– Добре де, както искаш. Важното е да свършиш основната работа.

– Ще я свърша, господин Лоренци, не се безпокойте.

– Не се и съмнявам. Тя е лесна мишена.

– Какво имате предвид?

– Ще разбереш, приятелю. – Серджо отвори лаптопа си, изчака търпеливо да се зареди операционната система и пусна клипа, който бе гледал с кеф десетки пъти. – Ето, виж как се провалиха твоите колеги! – Той обърна лаптопа към Джон.

Записът бе с много добро качество, въпреки че бе правен в подземен паркинг. Стройна млада жена крачеше забързано към колата си. Бе облечена с бяла риза и черни и строги сако и пола до коленете. Обувките й бяха с нисък ток, много елегантни. Дългата й тъмнокестенява коса бе прибрана на кок. Типична бизнес дама.

Лицето й не се виждаше, защото убийците я снимаха в гръб. Тя извади ключовете от дамската си чанта; очевидно не бе усетила враждебното присъствие.

Камерата се помести и показа малокалибрен пистолет със заглушител. Оръжие, чиито изстрели, със сигурност не се чуваха надалеч.

Стрелецът не си направи труда да каже нещо. Прицели се в гърба на жената и бързо произведе три изстрела. Пук, пук, пук, съвсем тихичко, сякаш някой небрежно щракаше с пръсти. В красивото официално сако се появиха дупчици. Само от едната пръсна кръв.

Жената се закова на място и изпъна гръб. Ключовете се изхлузиха от пръстите на дясната й ръка и паднаха на асфалта. Лявата й ръка се стрелна назад към раните, но не можа да ги достигне. Отпусна се безпомощно, като отсечена.

Жената не падаше. Коленете й се разтресоха и се огънаха за секунда, но удържаха тежестта на тялото.

Стрелецът се изкиска, очевидно се наслаждаваше на гледката.

Жената бавно извърна глава и погледна през рамо. Имаше красив, нежен профил. Брадичката й трепереше. „Подло!“ – промълви тя и на лицето й се появи усмивка, пренебрежителна гримаса по-скоро.   

Левият й крак поддаде и се изви рязко назад и навътре. Обувката отхвърча от стъпалото. Последва тежко падане по гръб, съпроводено с остър писък.

Жената пририта с десния крак и застина. Главата й клюмна настрани, при което бузата се опря в мръсния асфалт. От ъгълчето на устата се надигна кървава пяна. Клепачите потрепнаха и се притвориха над гаснещите кафяви очи.   

  Убийците продължаваха да снимат. Някой се развика в дъното на паркинга, затова те побягнаха. Не бе останало време за контролен изстрел в главата.

– Подло, наистина – измърмори Джон.

– Ти какво, благородно ли убиваш? – подхвърли подигравателно Серджо Лоренци.

– Аз никога не се подигравам на жертвите си.

– О, впечатлен съм– подсмихна се дебелакът.

– Значи тя е жива?

– Нямаше да те карам да я изнасилиш и убиеш, ако беше мъртва. Луд късмет извади мръсницата.

– Защо толкова я мразиш?

Лицето на Серджо помръкна.

– Тя е адвокат. Казва се Мелани Стаховски. Преди пет години се сдоби с документи, които ме уличаваха в престъпления. Предложих й крупна сума да ми даде документите, но тя отказа. Предаде всичко в полицията. И продължи да рови, за да ме накисне още повече. Е, успях да се измъкна, но на косъм. Бизнесът ми пострада сериозно. Загубих милиони. Мои близки приятели се озоваха в затвора.

– Разбирам. Трябват ми подробности. Къде живее, въоръжена ли е, какви са навиците й, има ли охрана…

– Всичко ще ти обясня. Няма да имаш проблеми. Вече не е защитен свидетел.

– Кога я застреляха онези некадърници?

– Преди около четири години.

– Значи се е възстановила?

– Не бих казал – изгрухтя доволно Серджо. – Много ми се ще да я изнасилиш, преди да я пречукаш. И да заснемеш всичко. Ще ти дам камера. Просто ще я нагласиш…

– Господин Лоренци, аз съм наемен убиец, не изнасилвач. Вярно е, че не съм цвете за мирисане, но не съм и подлец.

– Добре де. Важното е да гушне букета. Поне една снимчица на изцъклените й очи, а?

– Не!

– Смит, вече съжалявам, че се обърнах към теб.

– И аз съжалявам, че се навих да изпълня поръчката.

Серджо Лоренци се намръщи.

– Разкарай се! Ето ти адреса и кратка информация за адвокатката. – Той подхвърли едно листче на бюрото. –  И гледай да не се издъниш, защото аз не прощавам. Онези двамата вече не са сред живите, между другото.

Джон побърза да се измъкне от кабинета.

***

Мелани Стаховски живееше сама в едно от предградията на Портланд в щата Мейн. Къщата й бе едноетажна, с обрасъл с бурени двор. На алеята отпред бе паркиран стар микробус крайслер.

Джон изчака да се стъмни, като междувременно огледа околните имоти – опасяваше се съседите да не създадат проблеми.

Лампите вътре светнаха, явно Мелани си беше вкъщи. Но не се виждаше нищо, защото завесите бяха спуснати.

Джон позвъни на вратата и зачака. Смяташе да се представи за продавач на градинска техника. Минута по-късно се чу тракане, което постепенно се засили. Вратата изскърца и се отвори.

Мелани надникна плахо навън. Лицето й бе бледо, измъчено; очите– тревожни. Гъстата й кестенява коса, бе старателно сресана и падаше като водопад върху крехките рамене. Облеклото й се състоеше от размъкната черна фланелка с надпис „Dream Theater“ и избелели сини дънкови шорти. Беше се подпряла на чифт подлакътни патерици от лъскав алуминий, като ръцете й се бяха вкопчили здраво в дръжките и изглеждаха напрегнати. Краката й бяха с леко атрофирали мускули, но бяха запазили голяма част от някогашната си красота. Малките й стъпала бяха обути в бели памучни чорапи, набрани напред от ходенето.

– Здравейте, госпожо – подхвана Джон. – Занимавам се с продажба на градинска техника. Видях, че дворът ви… се нуждае от някои подобрения, та затова реших да се отбия. Ако мога да бъда полезен…

– Нямам възможност да се занимавам с градината. Вероятно в следващия живот ще й обърна внимание – отвърна тя и се усмихна мило, като се понамести върху патериците.

– Е, съжалявам, че ви обезпокоих. Ще си вървя тогава.

– Лек път! – Тя бутна вратата с рамо. Ръката на Джон се стрелна напред и я задържа.

– Госпожице Стаховски, боя се, че ще се наложи да вляза. – Тя го изгледа стреснато и залитна, но се задържа на крака – Не се тревожете. И, моля ви, не викайте. Ако се развикате, ще бъда принуден да приложа сила.

– Значи онзи тлъст италианец най-накрая ме докопа – простена Мелани. – Мислех, че ме е забравил, че не желае да се занимава повече с мен.

– Не ви е забравил.

– Ох, не ми се умира. Не че животът ми е прекрасен…

– Хайде да влезем.

– Добре. – Тя се обърна несръчно и се повлече по коридора. Стъпваше сковано, като при всяка крачка тялото й се люшкаше ту наляво, ту надясно. Патериците се местеха една след друга в отработен ритъм, подпомагайки немощните крака. Коленете не изглеждаха стабилни, от време на време се гънеха.

Както бе приведена в кръста, наглед съсредоточена в придвижването си, Мелани Стаховски изведнъж се закова на място и бавно извърна глава. Бузата й се тресеше от нервен тик.

Тогава Джон се сети за записа и му стана много тъжно.

– Госпожице Стаховски, няма да ви застрелям в гръб.

– Много мило от ваша страна. – Тя кимна и продължи да куцука към спалнята. Силите й като че ли бяха на привършване. Единият чорап се бе изхлузил до средата на стъпалото и петата се тътрузеше гола по плочките.

Джон чакаше търпеливо Мелани да се добере до легло.

– Притеснена съм, затова съм толкова тромава.

– Разбирам ви. И искрено съжалявам, наистина.  

– Как ще ме убиете?

– Мисля да ви строша врата. Болката ще е мигновена и после всичко ще приключи.

– Добре. Изглежда сте специалист, не като онези нещастници, които ме осакатиха.

– Да, убил съм немалко хора.

– Харесвате ли работата си?

– Работа като работа. Трябва да се яде.

Влязоха в спалнята и Мелани долепи крака до леглото и бавно се отпусна на постелята, захвърляйки патериците. Легна, присви се в ембрионална поза и затвори очи. Изпод единия здраво стиснат клепач се процеди сълза.

Тогава Джон осъзна, че това убийство ще е най-трудното, а не, както бе предполагал, най-лесното. Досега бе убивал хора, които бяха заслужили смъртта си, в по-голяма или по-малка степен. Бе предполагал, че и сега ще е същото, защото според първоначалната информация, която бе получил, Мелани бе замесена в тъмни сделки, свързани с мафията – сделки, довели до загуба на човешки животи. Но после Серджо бе споделил друго. Нима Мелани Стаховски бе напълно невинна?

– Хайде, убивайте ме де, изнервих се вече! – викна тя. Джон я загледа учудено.

– Госпожице Стаховски, разкажете ми за връзките си с мафията.

– Защо?

– Защото искам да знам какъв човек ще убия.

Тя се засмя горчиво.

– Ще убиете най-невинното и добро същество на света. И затова ще отидете право в ада. Ха-ха. Отървах ли се?

Джон продължаваше да се взира в нея.

– Спокойно, драги ми чувствителен убиецо. Грешна съм. Исках да изкарам лесни пари и се забърках с бандити. Заради престъпните схеми, които задвижих, едно дете бе убито по жесток начин.

– А помагали ли сте на полицията?

– Помагах, когато всичко се обърка. За да спася кожата си. Е, дойде време да си получа заслуженото.

Джон въздъхна. Вече можеше да се справи. Посегна към шията й с две ръце. Нужно бе само едно рязко, сръчно движение.

Пръстите му трепереха, не намираха сили да стиснат. Толкова крехка и беззащитна бе тя, а и със осакатено тяло. Трудно му бе дори да си представи, че е сторила зло на някого.

Придърпа нагоре чорапа, за да покрие оголената пета. После се зачуди защо направи това. Обърна внимателно Мелани по корем и дръпна фланелката й нагоре. Белезите от куршуми все още личаха. Три дупки – едната в гръбнака, другите – съвсем близо до него.

– Какво, оглеждаш пораженията ли? Какво ти става, по дяволите! Мислех те за професионалист! Сложи край на мъките ми. Изтормозена съм, както психически, така и физически, не разбираш ли!

– Но нали каза, че не ти се умира?

– На никого не му се умира. Но сега е настъпил удобният момент. Примирих се. Това е.

– Не мога да го направя.

– Защо?

– Защото… сложно е за обясняване.

– Джентълмен си, а?

– Убивал съм жени.

– Действай тогава!

– Не е редно. Ти си страдала достатъчно. Изкупила си греховете си.

– Ама ти да не си религиозен фанатик?

– Не съм.

– Добре, тръгвай си тогава и ме остави да живуркам.

– Не мога. Ако го направя, Серджо ще ме убие. А после ще убие и теб.

– Господи! Това е някакъв кошмар!

Мелани се пресегна, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади от него малък револвер. Насочи го към гърдите на Джон, който запримига тъпо.

– Ти си кръгъл идиот – изсъска Мелани. – Махай се от дома ми, или ще те застрелям!

– Серджо ще те намери и ще те убие.

– Не ми пука, казах ти. Моята свърши, отдавна свърши. Нямам бъдеще.

– Ела с мен. Ще отидем на най-скришното място на света. Никой няма да може да ни открие. Мислех да се оттегля там след пенсионирането си, но ето че плановете ми се промениха.

Мелани Стаховски се смееше истерично. Револверът падна от ръката й.

– Защо съм ти? – попита тя, когато успя да успокои дишането си.

– Серджо искаше да те изнасиля и да те убия, но аз … преди малко осъзнах, че… ще ми се да сме заедно, да споделяме, да се любим. Чувствам те близка. От момента, когато изгледах онзи запис. Прострелването, подлото прострелване в гърба.

– Аз не мога да се любя, парализирана съм.

– Дори и да не чувстваш нищо с тялото си, аз пак ще те обичам, без да те докосвам.

– Е, по-нагоре чувствам. – Тя се плесна по челото. – Не мога да повярвам, че участвам в такъв разговор! Всички са полудели, включително аз!

Джон се усмихна.

– Почвам да ти събирам багажа. Казвай какво да взема!

Час по-късно Джон изнесе Мелани Стаховски на ръце от къщата и я настани в колата си. По време на дългия път двамата си бъбреха весело и се усмихваха един на друг така, както само влюбените могат да се усмихват. Не ги тревожеше мисълта, че ще трябва да живеят в изолация, даже се радваха, че ще са далеч от жестокия свят, който ги бе вкарал във вихрушка от грехове и страдания. Душите им бързо се пречистваха.