Телефонът иззвъня в ръката ти. Погледна го. Аз бях. „ Къде си? – те попитах.” Учуди се. „ Защо питаш? Нали си далече. Какво? Тук? Къде си, не те виждам?” Огледа се. Никъде ме нямаше. „ Да, в онова кафе съм. В градинката. Да, ще се видим там.” Успях да те изненадам. Две нощи говорихме до късно и аз не ти разказах за плановете си. Виждам те вече. Красива си в тази ризка на квадратчета и цветчета, бродирани на две места. Слънцето над сърцето, късата поличка и стройните крака. Приближавам се и те прегръщам. Целувката ни е дълга. Доста време мина от последната ни среща. „ Миличко, за малко съм тук. Нямам много време. Не повече от десетина минути. Съжалявам, че така става, но много исках да те видя. Заслужаваше си пътя.” Видях тъгата в очите ти. Издайническата сълза в ъгъла. „ Нищо. Поне се виждаме.” Поговорихме си за общи неща, но някак си разговорът не вървеше. Не искахме да се разделяме, но сякаш приближаващото се ни обсебваше. Качих се в колата и тръгнах. Махна ми с ръка за довиждане. Ви ...