( Посветен на дъщеря ми)

         -А бре, Петре! Ке се спънеш, па ке се пребиеш, бе! – смееше се весело Недка. Драго ù беше да го гледа как уж върви напред, а пък цял се е извърнал назад към нея. Тя седеше на малката скамейка отпред до вратата. С една ръка засеняше очите си от слънцето, а с другата неволно подпираше големия си корем, че от сутринта насам леко я наболяваше. От бременността така се бе наляла, че всеки в селото, който я срещнеше, я питаше дали вече не ù е време.

         - Мене ако питате, отдавна да съм го родила, че да ми олекне – шегуваше се тя и  леко потупваше корема си. – Ама – не! Рано е още.

Хората цъкаха с език и се смееха на думите ù.

А времето бе наближило. Ето, вече беше в деветия месец. Затуй изпрати Петър при сестра му – Калина, та да му даде дрешки. Калина роди миналата пролет и сега с радост даряваше на зълва си, каквото можеше за бъдещата ù рожба. Че не се знае кога ще ги изненада природата – след седмица ли, след две ли...

         Петър, съпругът на Недка, беше възпълничък нисък селянин, с едро усмихнато лице и сърце - голямо, колкото Балкана. Той беше кротък и добродушен. Обичаше всички и всичко, а най-мила му беше Недка. За нея бе готов и живота си да даде. Той и сега тръпнеше вътрешно, че я оставя сама в това положение, че няма да го има поне половин ден. Сестра му живееше в съседното село. С магарето за един час щеше да е там, но за белята, точно вчера му падна подковата. А ковачът вече три дена го няма. Гостува на роднини в Годеч, кой го знае кога ще се върне. Пита този-онзи за добиче, но беше време на оран и никой не си даваше магарето. ”Или изчакай една неделя*, или ходи пеш...” – вдигаха рамене мъжете. Да чака, ама не може!

         И тъй, днес стана рано, сбогува се с Недка, заръча ù какво да прави, ако не дай Боже, нещо стане и тръгна. Краката му вървят напред, а сърцето му го тегли назад, към нея. На три-четири крачки се спира, маха ù с ръка, а тя се смее. И той се смее, ама вътре всичко е стегнато, чак боли. Ами ако точно днес тръгне да ражда?!

 “ Нема, нема – сам си отговаряше и тъй си вдъхваше кураж и надежда. – Всичко ке бъде наред!”

Петър отдавна бе свил зад ъгъла и кой знае дали вече не излизаше от селото, а Неда все още стоеше на пейката и унесено се усмихваше.

         Късметлийка беше тя! От малка мечтаеше да стане хубава мома и да се омъжи. И ето я сега - белолика, с тънки вежди и румени страни. Като се погледнеше в огледалото, оставаше толкоз доволна, че не се сдържаше - алените ù устните се разтягаха в широка усмивка и тя закачливо смигваше на образа в стъклото. И с Петър ù провървя - беше добър мъж. На ръце я носеше, угаждаше ù във всичко. Не даваше и косъм да падне от главата ù, както се казва. За такъв съпруг би ù завидяла всяка девойка.

Само дето преди две зими ги постигна онова зло – Недка пак беше бременна, но роди преди времето си.  Двамата с Петър го преживяха тежко. Оттогаз той съвсем я разглези. Сам носеше вода от кладенеца, сам доеше кравите, ореше, жънеше... Младата жена се спущаше да му помогне, но той не позволяваше. “Ти стой у дома! – строго нареждаше. – Сготви, помети, па седни в градината под ябълката и почивай!” Недка се смееше ситно-ситно и отиваше да изпълни заръката му. Докато шеташе, къщата се пълнеше с песента ù. Тя обичаше да пее и го правеше изкусно. Гласът ù бе като на славей – меден, силен и завладяващ. Щом я чуеше, Петър се спираше и дълго слушаше, вдигнал глава. Песента се вливаше в душата му и отнемаше огорчението, тъгата, умората. Ставаше му леко, леко... Той се оглеждаше усмихнат, като че да се похвали: “Виждате ли как пее моята Недка!”. И тъй възрадван, изпълнен с нови сили, се захващаше пак за работа. Такава беше младата жена – песнопойка и добра душа. Бе пострадала, наистина, но и много беше получила: дом, добър съпруг, имоти, а сега – и рожба чака.

         Докато си мислеше тъй за живота, Недка усети как полата ù се подмокри. Тя вдигна учудено вежди и се понаведе малко. Опипа полата, после фустата и изведнъж пребледня.

         - Мале мила... Петре! – извиси глас тя и се огледа уплашена. Улицата беше пуста. Първата мисъл, която мина през ума ù, беше за аборта. Спомни си за цялото страдание, за разочарованието на мъжа си и докато очите ù се наливаха със сълзи, сърцето ù се изпълни с решителност.

         - Този път няма да е така! – гневно извика тя и избърса търкулналата се по бузата ù сълза. Хвана с една ръка полите си и като ги повдигна, с всичка сила забърза към съседната къща.

         - Райне, Райне-е – отдалеко се провикна. Пердето на прозореца прошава и Райна подаде глава. – Бърже тичай при баба Тонка.

         - Ай! – хлъцна момичето и плесна уплашено с ръка устата си. – Ама наистина ли?

Кой ли не познаваше баба Тонка? Тя израждаше всички жени в село. Викаха я дори в Годеч и Шума.

         - Наистина. И не се бави! – подпря се Неда на оградата и бавно се свлече на земята. - О-ох, майко, започва се – прехапа устни тя от рязката болка.

Райка, младо стройно момиче, още незадомено, вече бе до нея. Посегна бързо, хвана Недената плитка и ù я подаде:

         - На, захапи. Аз ей сега... - и хукна надолу по улицата. – Ей сега-а...

         - Оле, оле, по-полека де! – сгълча Недка нероденото си чедо. – Да беше почакал баща ти да си дойде. О-ох – задиша учестено тя. – Ама как ке го изненадаме, я – изкриви устни жената. – Ще ахне! Ха-ха, о-ох – разсмя се тя, като си представи как ще върти очи Петър, като разбере. – Ке го стреснем, а, чедо? Ке ме оставя той тъкмо сега! – закани се младата жена, забравила в болката си причината, поради която Петър замина.

         Не след дълго от към долния край на улицата се зададе баба Тонка с още две жени. Те помогнаха на родилката да се прибере у дома и веднага се захванаха с приготовленията за раждането. Стоплиха вода, донесоха пелени за бебето, шегуваха се... Докато те се суетяха, пристигна и майката на Недка – Стоймена. Минаха час-два и в къщата се чу плача на новороденото и женска глъч. Стоймена целуваше развълнувана дъщеря си и плачеше от радост. Баба Тонка се хвалеше на висок глас, че понеже тя е ображдала Недка, затуй детето било мъжко.

         - Ама какви ръце имам, а? Признайте, де, па какво се чудите! – пъчеше слабата си снага тя.

Жените се смееха на думите ù и кимаха с глави.

         - На мене трябва да го кръстите юнака! – подхвърли няколко пъти бабата.

В туй време Недка направи знак на Райна да се приближи и ù прошепна нещо.

         - Ама ке се чуди, а – засмя се момичето и излезе от стаята. След малко се върна с яркочервена забрадка. Беше я взела от ореховата ракла, в която Недка държеше премените си. Тя отвори прозореца и прискрипа забрадката тъй, че единият ù край остана да виси навън. После смигна на приятелката си и сложи показалец на устните си:” Ш-шт, наша тайна!”

         - Хайде да идем, па да се почерпим – надвика всички Стоймена и поведе жените към кухнята. – За здравето на внука ми. Па като си дойде баща му, ке каже как ке бъде името му.

         В туй време Петър вече беше близо до селото. Беше се забавил повече от предвиденото, защото още щом пристигна, Калина отрупа масата с гозби. Сипа му и  ракийка ( “от онази – батювата ти. Много е пивка, знаеш...”) и започна да го разпитва как са, как е Недка, кокошките снасят ли... Започна се един от онези задушевни разговори, дето се водят между роднини, които отдавна не са се виждали и дето се проточват дълго време. Часовете минаваха неусетно, докато слънцето не започна да клони към земята. Петър набързо се сбогува, взе торбите с дрешките и закрачи обратно към село, като се клатушкаше малко повече от обикновеното. Добре, че селата бяха близо едно до друго, че както се бе улисал в приказки, можеше и  да замръкне по пътя.

         Най-накрая, капнал от умора, мъжът стигна на стотина метра от дома си. “Как ке се зарадва Недка!” – подсмихна се под мустак той. “Дано само не ме гълчи, че закъснях. Ке ù кажа: “Е, брат и сестра сме, разприказвахме се...”” И докато нареждаше тъй в ума си, Петър се взираше в един от прозорците на къщата си. “Какво е туй, дето червенее там?” – напрегна очи той. “На червен парцал ми прилича.Чудно!” И колкото по-близко идваше, толкова туй червено петно му заприличваше на Недената забрадка. “Че какво ке прави Недената забрадка на стъклото?” – смути се той. “Това не ù е навик – да си оставя забрадките по прозорците. А тая, червената, я слага само кога ке ходи по сборове и панаири.” Изведнъж Петър спря. “Знак! Знак е туй – Недка е в беда!”

Ръцете му неволно изпуснаха торбите и мъжът с всичка сила затича към къщата. Щом стигна вратата, той я блъсна с рамо и влетя вътре. Насреща му, около масата бяха насядали няколко жени, които стреснати от шумната му поява, го гледаха уплашено.

“И Стоймена е тук! Не е на добре това...” – мина му през ума и с две големи крачки той се озова до вратата на вътрешната стая. Спря, за да овладее страха си и плахо погледна вътре. На леглото, леко наведена на една страна, Недка се заливаше от смях. Тя го бе видяла през прозореца как тича, бе чула шума отвън и сега чакаше с нетърпение да зърне уплашеното му лице. За нея всичко туй бе игра, къде поради веселия ù нрав, къде – за да си отмъсти за това, че мъжът ù не беше тук като раждаше. Отстрани нея се белееше малко вързопче.

         - Ама те стреснахме, а? – смееше се весело Недка.

Петър затвори вратата зад себе си и пристъпи напред. Краката му не издържаха и той коленичи до леглото.

         - Стресна ме, Недке. Много ме уплаши – усмихна се насила той и погали нежно косата ù. След туй я прегърна силно и зарови лице в скута ù. Като че ли не видя детето, като че ли само тя беше важна.

Едва сега жената проумя какво бе сторила, за какво се бе убоял Петър. Сърцето ù се сви. За нея се беше уплашил той, милият. Тя избута полека бебето настрани и се надигна. Обгърна с две ръце главата на мъжа си и тихо продума:

         - Прости ми, Петьо, глупост сторих...

Петър не отговори, само я притисна към себе си още по-силно. Стояха така вплетени един в друг, докато детето не се размърда. Недка го взе и го подаде на мъжа си:

         - Ето,  баба Тонка ти родила син – усмихна се тя през сълзи.

Петър я гледа неразбиращ миг-два, па се сети за старата жена и се засмя. Пое сина си и го огледа с интерес. Видя в него тънките вежди на Недка, широкото ù лице и облата  брадичка и доволен, шеговито подхвърли:

         - Баба Тонка, а?

                                                                  Край                                             

окт. 2011 година

С. Йорданова (siaina)

*неделя - седмица