- Ирена, здравей! Ама как си се натоварила само! Пак си пазарувала за домакинството, а?

Младата жена вдигна глава по посока на гласа, спря се до ниската ограда пред бялата двуетажна къща на съседката си.

- Да! Винаги има какво да се купи за дома.

- А-а, като каза дома, знаеш ли кой се нанесе в къщата срещу вас?

- Не! Видях кола, но...

- Един страхотен бонбон! Казва се Рикардо, малко странно име, но пък хубавото е, че е ерген.

- Рикардо?!...

Ирена се стъписа. Познаваше само един човек с това име, но какво прави той тук и то в къщата срещу нейната? Сигурно е съвпадение и това е някой друг Рикардо.

- А ти как разбра?

- Че не е женен ли? Той сам ми го каза.

Ирена не питаше точно  това.

- Говорила си вече с него?...

- Ами, когато идваше по улицата, аз миех терасата на първия етаж и той спря, за да ме попита за адреса. Изглежда е купил къщата чрез посредник. Та, аз го попитах със семейството си ли се пренася, а той ми отговори, че няма семейство, защото не е женен.

Все още объркана Ирена се сбогува с Мая и продължи надолу по улицата.

Колата на Рикардо бе отвън, макар че широката порта към двора бе отворена. Самият той не се виждаше никъде. Ирена си помисли, че така е по-добре, докато влизаше в дома си. Но съмнението продължи да я човърка, затова остави продуктите и излезе. Влезе през двора зад къщата и го видя да изнася празни кашони. Бе гол до кръста, а от колана на избелелите му дънки висеше кърпа. По гърдите му се стичаха капчици пот, а косата му бе леко влажна. Стомахът ù се сви на топка. Не бе изгубил чара си през изминалите години. Сега тридесет и пет годишен, Рикардо изглеждаше като на двадесет и две. Висок, строен, с дълга до раменете чуплива руса коса и дълбоко сини, изразителни очи, той приличаше на холивудска звезда. Поддържаше формата си с тренировки и най-вече с плуване. Ирена още помнеше как се лепяха жените по него. А неустоимата му чаровна усмивка направо разтапяше кръвта им. Самият той не се задържаше задълго на едно място. Скачаше от цвят на цвят и изглежда този начин на живот много му допадаше. Ако тогава – преди десет години – в живота ù не се бе появил Искрен, може би и тя щеше да се влюби в Рикардо. И сега по всяка вероятност щеше да лекува разбитото си сърце.

Искрен бе коренно различен от Рикардо. И той бе красив, но неговата красота бе някак сдържана, далечна, като на предмет, на който можеш да се възхищаваш от разстояние, без да го докосваш. Липсваше му магнетизмът и сексапилът на Рикардо. Дори физически бяха различни. И Искрен бе висок, строен, с добре сложено тяло, но косата му бе тъмна и късо подстригана, а очите му, тъмнокафяви на цвят, бяха винаги сериозни и устремени напред. Имаше тъмни, гъсти вежди, които придаваха леко строг вид на лицето му. Но това, което привлече Ирена в него, не бе красотата му, а верността му. Когато беше с една жена, Искрен дори и не помисляше за друга. Когато се запознаха, той тъкмо започваше да гради кариера и си личеше, че ще напредне много в живота. И Ирена се хвърли през глава в тази връзка, без дори да се запита дали го обича достатъчно, за да остане с него за цял живот. Харесваше ù усещането за сигурност. Както изглежда, очакванията ù се оправдаха. Вече десет години двамата бяха щастливо женени, имаха и син. Но защо сега, когато гледаше Рикардо, стомахът ù се сви? Какви чувства изпитваше към него? Не ù остана много време да се чуди, защото точно в този момент той вдигна глава над кашоните и я видя. Позна я веднага. И тя не се бе променила много. Бе все така зашеметяващо красива. Беше облечена спортно в тесни джинси и бяла тениска с надпис „I love you” отпред, но небрежното облекло не можеше да скрие добре оформеното ù тяло. Дори раждането не ù се бе отразило. Косата ù бе все така кестенява и дълга и както винаги вързана на конска опашка. Насреща го гледаха все същите весели, светлокафяви очи. Дори и да бе изненадан от появата ù, не го показа.

- Рени, здравей! – поздрави я така непринудено, като че ли се бяха разделили предния ден, а не преди десет години. – Влизай! Аз още не съм се нанесъл, но заповядай!

- Всъщност аз... – опита се да овладее смущението си и да придаде небрежност в гласа си, но не бе сигурна, че го постигна. – Имаш ли нужда от помощ?

Той с нищо не показа, че е забелязал смущението ù.

- Почти привършвам, но няма да е зле и женска ръка да пипне. Нали разбираш, вие жените, пò ги умеете тези неща. Искам да кажа за подредбата на дома.

Рикардо взе един от все още пълните кашони и тръгна към къщата. Ирена го последва.

След един час вече бяха подредили всекидневната и кухнята, които бяха на първия етаж. На втория етаж се намираха спалните – три на брой. Рикардо бе оправил само едната. Другите не му бяха нужни за сега.

Ирена погледна часовника си. Наближаваше време синът ù да се върне от училище и тя трябваше да си е вкъщи, за да го посрещне. Закачи кърпата, която държеше до мивката и се изправи.

- Аз вече трябва да си ходя. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се утре сутрин. Сега съм в отпуск и съм си вкъщи.

Рикардо се бе навел и подреждаше шкафа под мивката. Изправи се и я погледна.

- Тръгваш ли вече? Благодаря! Имам предвид за помощта.

- Няма нищо. Нали за това са приятелите.

Ирена и Рикардо бяха приятели от много години. Много преди тя да се омъжи за Искрен. Рикардо се бе надявал това приятелство да прерасне в нещо повече, защото тайно бе влюбен в нея. Но когато се появи Искрен и тя се увлече по него, а после се ожениха, разбра, че няма никакви шансове  и се отдалечи. Замина за няколко години в чужбина. Там доразви бизнеса, с който се бе захванал тук. Сега бе преуспял бизнесмен с няколко собствени предприятия. Ирена така и не разбра за чувствата му, а той така и не можа да я забрави. Имаше множество случайни връзки, но за сериозно обвързване и дума не можеше да става. Докато един ден му писна и се върна. Реши да я потърси. Ако е щастлива, ще се отдръпне, но ако е нещастна, ще направи всичко възможно да остане с нея. И ето го сега тук, в къщата срещу нейната. Трябва само да се ослушва и да наблюдава, ако има нещо нередно, веднага ще разбере.

- И все пак ти благодаря. Ама че съм и аз. Ти ми помогна, а аз дори не те почерпих. Кафе? Чай? – искаше му се да я задържи още малко.

- Не, съжалявам, благодаря, но трябва да вървя.

- Може би утре... – не се предаваше той.

- Добре. Обади ми се. Ще видим... – обърна се и тръгна към вратата. Пресече улицата и се прибра. Сети се, че е забравила да го попита какво прави тук, но реши, че това не е толкова важно и се захвана да стопли обяда.

Малко след това синът ù се прибра. Нахрани се и излетя отново навън. Чакали го приятели. Данаил почти не се спираше на едно място. На девет години той бе самостоятелно и много будно дете. Учението му се отдаваше с лекота. Не му бяха нужни часове, за да си подготви домашните, затова разполагаше с много свободно време, което прекарваше или пред компютъра, или навън с приятели. Бе добро дете и отличен ученик, затова Ирена и Искрен му се доверяваха и го пускаха навсякъде. И той не ги разочарова нито веднъж до сега. След като Данаил излезе Ирена се захвана с обичайните неща. Прибра и подреди покупките, които донесе по-рано. Прибра и изглади изсъхналото пране. Поля цветята и почисти кухнята. Останалата част от къщата чистеше сутрин, поне докато е в отпуск. След като приключи, седна в мекия фотьойл пред телевизора във всекидневната, но не го включи, а взе книга. Много обичаше да чете и използваше всяка свободна минута за това. Беше се унесла в романа и не усети кога Искрен се прибра от работа. Напоследък закъсняваше почти всяка вечер, но това не ù се струваше странно. Вярваше му. Но днес се бе върнал рано, бе влязъл тихо, без да ù се обади и бе седнал на дивана. Бе някак замислен, по-скоро отнесен. Вечеряха мълчаливо. И тъй като Данаил още не се бе върнал, Ирена остана в кухнята да му остави ядене, а Искрен се прибра в спалнята. Когато влезе при него, той вече си бе легнал, но не спеше. Лежеше и гледаше в тавана.

- Какво има? Нещо не е наред ли?

Той трепна.

- Не. Защо? Какво може да не е наред?

Тя вдигна рамене.

- Ами мълчиш, гледаш в една точка. Като че ли не си тук, а някъде другаде.

Искрен прекара ръце пред лицето си и въздъхна дълбоко.

- Мисля, че съм влюбен! – каза плахо.

Ирена се засмя.

- Но това е чудесно, и аз съм влюбена в теб.

- Не, не, аз...

Тя не му даде възможност да довърши. Наведе се и го целуна. Той се остави на ласките ù, но нещо като че ли му пречеше. Ирена долови, че нещо не е наред, но не разбра какво. Усещаше, че е възбуден и я желае както винаги, но въпреки това нещо го възпираше. Тя го погледна в лицето и изведнъж разбра всичко.

- Коя е? – почти извика тя.

- Какво значение има? – опита се да омаловажи нещата.

- Искам да зная. Спа ли с нея? – трябваше да научи истината.

- Не, разбира се! – беше възмутен.

- От какво се разбира? – не се предаваше тя.

- Ти знаеш, че не мога така. Или съм с нея, или с теб. Не мога да бъда и с двете. – личеше си, че е объркан.

- Наистина ли си влюбен в нея? – в гласа ù се долавяше недоверие.

- Мисля, че да. – поколеба се той.

- Какво харесваш в нея?

Той се замисли.

- Може би начина ù на общуване с другите. Харесва ми как работи, как се облича, как говори. Не зная. Какво искаш да ти кажа?

Ирена се притесни. В гласа му долови възхищение към тази жена. Значи наистина беше влюбен. Досети се и нещо друго. Щом знаеше толкова неща за нея, значи работеше с нея. Тя застина за момент. Разбра за кого става дума. Не я познаваше лично, но бе слушала много за нея. И то от Искрен. За миг Ирена разбра, че е губещата. Не можеше да се бори с тази жена. Тя бе всичко това, което искаха мъжете. Умна, интелигентна, красива. Знаеше винаги как да се държи според ситуацията. Знаеше кога и как да каже каквото е нужно. Винаги бе там, където имаха нужда от нея.

След кратко колебание попита:

- Какво искаш? Да се разделим ли?

Той въздъхна дълбоко.

- Не е толкова просто. Влюбен съм в нея, но държа и на семейството си.

Като че ли искаше тя да вземе решение. Но Ирена не мислеше да го улеснява. Сам трябваше да избере как да постъпи. Тя се облегна на таблата на леглото и зачака. Но скоро разбра, че той няма да каже нищо повече. Тъкмо се чудеше как да постъпи, когато се чу външната врата. Разбра, че Данаил се прибира и отиде да му сервира вечерята. Решението се отлагаше, поне за сега.

Когато малко по-късно си легна, Искрен вече спеше. Когато се събуди на другата сутрин, той вече бе излязъл. За момент Ирена се изплаши, че се е успала и Данаил ще закъснее за училище. Но когато отиде в стаята му, и него вече го нямаше. Беше сама. Чудеше се какво да прави? Как да постъпи? Изведнъж ù хрумна да поговори с Рикардо. Може би той ще ù даде някакъв съвет. Излезе, преди да е променила решението си, и отиде у новия си съсед.

Влезе в двора и тръгна към къщата. На стълбите се провикна:

- Ричи! – така му казваше преди, когато бяха неразделни приятели, затова и сега го нарече така.

Понечи да влезе в къщата, когато вратата се отвори и на прага застана висока, стройна блондинка. Малко зад нея се показа и Рикардо по боксерки, преметнал хавлиена кърпа през врата си.

- Да? – блондинката се усмихваше. А той бе леко смутен. Явно не очакваше посещение толкова рано.

Ирена се почувства като натрапница. Стана ù много неловко. Не мислеше, че Рикардо ще си покани приятелка толкова скоро след преместването. Но тя не знаеше почти нищо за него. Не бяха се виждали години наред. Смутено отстъпи леко назад.

- Аз... Съжалявам... Не исках да те безпокоя... Мислех, че си сам и исках само да си поговорим... Ако не е удобно, ще си вървя.

Разбрала, че няма да ù кажат за какво става въпрос, блондинката се оттегли навътре в къщата и остави Рикардо сам с новодошлата.

- Почакай! Искаш да говорим за нещо?

- Да, но...

- Разбирам! Дай ми половин час и ела отново. Става ли?

- Добре! Аз... Още веднъж извинявай!

- Ще говорим после. Върни се след малко.

Ирена се прибра още по-подтисната. Не знаеше какво да прави и ходеше от стая в стая. Пренареждаше и без това вече подредените предмети. Имаше нужда да върши нещо, за да не мисли как животът ù се срива за един ден. Едва изчака да мине половин час и пак отиде у Рикардо. Изпитваше отчаяна нужда да поговори с някого.

Той я посрещна на двора. Покани я вътре и направи кафе. Когато седна срещу нея до кухненската маса, тя заговори:

- Той е влюбен в друга и аз не зная какво да правя.

Не каза нищо, дори не попита за кого става дума. Досети се. След като разбра обаче, че тя няма да продължи, попита:

- Ти какво искаш?

- Не зная. Искам да разбера какво мислят мъжете. Искам да видя вашата гледна точка. Искам да мисля като вас, за да реша как да постъпя.

- Иска ли развод?

- Не. Може би иска аз да реша.

- Обичаш ли го? – не можеше да не ù зададе този въпрос.

Ирена се замисли. В началото на брака им бе влюбена в него, но сега обичаше ли го наистина. Бе свикнала с него. Приемаше го като част от живота си. Радваше се на успехите в работата му. Грижеше се за него, както се грижеше и за сина им. Но дали това бе любов? А какво всъщност е любовта? И ако наистина го обичаше, не трябваше ли да я боли повече от измяната му?

- Не зная. Мислех, че го обичам. Но сега не съм сигурна. Искам да кажа, че би трябвало това, което се случва, сега да ме наранява, да ми причинява силна болка, но мисля, че не е така, а по-скоро е наранена гордостта ми. Нали разбираш. Тя е жената мечта и понеже не мога да се меря с нея, това е удар по самочувствието ми.

- Тогава?

- Не зная. Наистина не зная какво да правя.

- Остави го! – Рикардо се приближи със стола си и леко се наведе към нея в очакване на отговора ù.

- Не мога! – почти проплака тя.

- Защо?

- Защото не е лесно. Всичко това, което имаме сега, сме го градили заедно. Не мога да махна с ръка и да го разруша.

- Тогава му върни със същата монета.

Ирена се озадачи.

- Какво искаш да кажеш с това?

Той не каза нищо. Приближи се още повече към нея. Прегърна я през раменете и леко наклони глава към нейната. Като че ли искаше да я целуне. Тя разбра какво е намислил и го отблъсна. Стана рязко и отстъпи няколко крачки назад.

- Не го прави! – беше ядосана. – Не се възползвай от положението, за да ме вкараш в леглото си.

- Не. Почакай! Нямах предвид това.

- А какво? За глупачка ли ме смяташ?

- Не. Рени, моля те! Да, наистина исках точно това, което си мислиш, но не заради себе си, а заради теб. Мислех, че ако му изневериш, и ти ще се почувстваш по-добре.

- Той не ми е изневерил. Поне не още.

- Все някога ще го направи.

- Защо мислиш така?

- Ами щом е хлътнал по тази жена, както казваш, а не желае развод. Тогава...

- Ти така ли би постъпил?

- Ох, Рени! Нали искаше да знаеш какво мислим ние, мъжете? Е, това е! Приеми го!Има два начина за разрешение на проблема. Или приемаш да живееш с мъж, който ти изневерява и се правиш, че не ти пука. Или че с брака ти е свършено. И ако питаш мен, за теб е по-добре да приемеш второто. Затова не чакай, а сложи точка. Край.

Той стана, застана до прозореца и се загледа към улицата. Тя не каза нищо. Известно време и двамата мълчаха. После я чу как се отпуска на стола. След малко долови и риданията ù. Сърцето му се сви. Искаше да ù помогне, а я разплака с думите си.

Спусна се към нея. Приклекна и я обгърна с ръце. Целуна я по слепоочието и се опита да я успокои.

- Рени, Рени, моля те, не плачи! Аз съм идиот. Говоря глупости. Моля те, успокой се!

Тя се отпусна на гърдите му, но продължи да плаче. Рикардо се зачуди какво да ù каже. Не се сещаше нищо. Той се отпусна на коляно на пода, взе лицето ù в ръце и започна да суши сълзите ù с целувки. Бяха по-скоро леки докосвания, но я накараха да се почувства по-добре. Странно, досега не бе позволявала на друг мъж да я докосва така. Бе принадлежала само на един мъж – Искрен. Но сега не се чувстваше като предателка. Напротив, харесваше ù прегръдката му, харесваха ù целувките му. Като че ли винаги бе мечтала за тях. Когато Рикардо спря да я целува и се отдръпна леко назад, тя се почувства самотна и изоставена. Това го обърка още повече. Не знаеше какво да направи, затова заговори отново:

- Рени, аз може би греша. Не всички мъже са еднакви. Не забравяй, че почти не познавам Искрен. Може би той ще се откаже от тази жена и ще остане с теб. Не зная с какво го е запленила тя, но виждам теб. И мога да ти кажа, че ти си изключителна жена. Не говоря само за физическата ти красота, която е безспорна. Говоря за вътрешната. Ти си невероятна, мила, нежна, грижовна. Ако бях женен за теб, никога нямаше да се загледам по друга.

Ирена не разбираше какво става, но се чувстваше добре от думите му.

- Наистина ли?

- Да, Рени! Не ми ли вярваш? Погледни ме!

Той хвана брадичката ù и я повдигна така, че очите им да се срещнат. За кратко останаха така загледани един в друг, а лицата им бяха толкова близо, че всеки усещаше дъха на другия.

Не разбраха как се случи, но след миг вече се целуваха, здраво притиснати един към друг. Докосваха се, изучаваха се, опознаваха се. Но и двамата разбираха, че това не им е достатъчно. Имаха нужда от нещо повече. Затова Рикардо я взе на ръце и я понесе нагоре към спалнята, а тя не се възпротиви. Остави я нежно на леглото и продължи да я целува и докосва. Усети как тя откликва на ласките му и това му даде кураж да продължи. Съблече я нежно и внимателно, а после свали бързо и своите дрехи. Когато се сляха в едно, нежността отстъпи място на страстта. Бурна, неудържима, всепоглъщаща. Изискваща и даваща.

Когато всичко свърши, дойдоха въпросите и съмненията. Ирена осъзна цялата ирония на ситуацията. Дойде тук, за да поиска съвет как да предотврати изневярата на съпруга си, а ето, че самата тя изневери. Но не това я притесни най-много. Не можеше да разбере Рикардо. Защо го направи? И защо я накара да се почувства като най-желаната жена на света? Та нали тя самата го завари тази сутрин с друга жена. Нима за него бе поредната бройка.

Вече напълно облечена, се обърна към него. Той все още лежеше в леглото и я наблюдаваше. Усети промяната в настроението ù още преди да чуе гласа ù.

- Значи все пак успя да ме вкараш в леглото си. – думите изплющяха като шамар.

- Какво?!... Рени, не, почакай! Нека да поговорим, моля те!

Ако го бе ударила, нямаше да го заболи толкова, но да си мисли, че се е възползвал от нея. Не, това не можеше да е вярно. Тя продължи да го напада.

- Защо?

- Какво защо? – трябваше му време да проумее какво го пита.

- Защо го направи?

Всичко друго можеше да понесе, но не и обвинението в очите ù. Изправи се, но се сети, че е гол и започна да търси дрехите си.

- Рени, не си мисли нищо лошо, моля те.

- А какво да си мисля, Рик, обясни ми. Защото вече нищо не разбирам.

Той се изправи по боксерки с панталон в ръка и я погледна. Тя изглеждаше толкова нещастна, че реши да ù каже истината.

- Влюбен съм в теб, Рени, обичам те! Винаги съм те обичал! И мисля, че винаги ще те обичам. Когато те видях долу да плачеш, сърцето ми се сви. Исках да те утеша. И после дори не разбрах как се случи всичко това. Наистина, Рени, не съм го планирал, то просто се случи.

- И очакваш да ти повярвам?

- Това е истината, Рени, ако искаш ми вярвай, ако искаш недей, но това е истината.

- А момичето, което заварих тук сутринта?

- Аз не съм светец, Рени, много такива момичета са минали през леглото ми, но нито едно не е в сърцето ми. Защото там си ти, Рени, само ти. Защо мислиш, че не съм се оженил до сега? Защото не намерих жена, която да прилича поне малко на теб. Защо мислиш, че се преместих срещу вас? За да мога поне да те виждам. Бизнесът ми е такъв, че мога да го ръководя от което и да е друго място. Но аз дойдох тук, за да съм близо до теб. Не разбираш ли, Рени, обичам те!

Ирена бе по-объркана от всякога. Ако приемеше, че той казва истината, трябваше да приеме, че е действал, воден от чувствата си. Ами тя? Какво е нейното оправдание? Защото той не я насили. Тя му се отдаде доброволно. И въпреки че беше наранена, това не оправдаваше постъпката ù. Чувстваше се толкова зле, че не можеше дори да го погледне в очите. Изведнъж се обърна и хукна към вратата.

- Рени, почакай! Не си тръгвай така, моля те! Ох... По дяволите!

Опитваше се да обуе панталоните си, но в бързината крачолите се заплетоха, той се спъна и си удари крака в леглото. Когато се облече, тя вече пресичаше улицата. Реши, че не е уместно да я последва. Щеше да ù даде време да обмисли нещата и после ще се опита да поговори с нея. Слезе в кухнята и си направи кафе. Не бе в състояние да работи, затова седна до прозореца и се загледа в отсрещната къща, нейната къща.

Ирена плака дълго, седнала на леглото в спалнята, обгърнала колене с ръцете си, люлеейки се напред-назад. Когато сълзите ù пресъхнаха, продължи да седи на леглото неподвижно, загледана в снимката на нощното шкафче. На нея бяха с Искрен в сватбения им ден. Колко щастливи бяха тогава. С колко надежди мислеше тя за бъдещето. Какво се случи? Защо всичко се промени така? Къде сбърка? Имаше чувството, че се е провалила като жена, като съпруга и от това я болеше, много я болеше. Трябваше да предприеме нещо, не можеше да продължава така. Стана и се изкъпа. После приготви вечерята. Данаил беше в стаята си. Сигурно отново седеше пред компютъра. Така бе по-добре. Сега не бе в състояние да говори с него. Не можеше да се преструва.

Когато Искрен се прибра, не си размениха нито дума, всеки потънал в собствените си мисли. На вечеря също не им се наложи да говорят, защото Данаил бе впечатлен от нещо случило се в училище и искаше да го сподели с тях. Дори не забеляза, че родителите му са необичайно тихи. Когато се прибраха в спалнята обаче, Ирена не можеше повече да мълчи. Трябваше да каже нещо, да направи нещо, защото ако зависеше от Искрен, той никога нямаше да вземе решение.

- Аз мисля, че ще е най-добре да се разделим. Не можем да продължаваме така. Ти да се прибираш при мен, въздишайки по друга, а аз... – дори не можеше да го изрече. Как да му разкаже какво се е случило, като дори тя самата още не го бе проумяла.

Искрен се стресна. Вярно, че бе влюбен в друга жена, но обичаше и нея. Не можеше да я загуби просто така.

- Не мислиш ли, че това е твърде крайно решение? Не е ли по-добре да изчакаме малко. Времето ще покаже как да постъпим.

Типично за него, помисли си Ирена, да оставя времето да решава проблемите му. Но нещата отидоха твърде далеч. И тя не можеше да живее с това.

- Виж, аз... аз, не мога така. Не мога да чакам някоя вечер да се върнеш и да ми кажеш, че отиваш при нея. Не мога непрекъснато да се измъчвам от мисълта дали не си с нея, дали не ме лъжеш. Ами, ако в отчаянието си и аз отида при друг. Какво ще стане тогава?

Той скочи, отиде при нея и я прегърна.

- Не, Ирена, ти не би направила това. Не и ти. Ти си моя жена. – Започна да я прегръща и целува. Искаше по този начин да ù покаже колко много означава за него. В началото Ирена се стегна. Не бе готова за това, не и толкова скоро след Рикардо. Но постепенно се отпусна. Та това бе съпругът ù, човекът, с когото винаги е била. Не можеше да го отблъсне. Тя се остави на усещанията си. Всичко ù бе толкова близко, толкова познато. Може би той имаше право, може би не всичко е загубено. Ще се опита да забрави за Рикардо и случилото се с него. Ще забрави за другата и ще се отдаде на семейството си. Ще се опита да го запази. Взела това решение, Ирена се отдаде изцяло на ласките му. Но точно когато се отпуснаха в леглото, погълнати един от друг, иззвъня телефонът на Искрен. Той се стегна, скочи и погледна дисплея. На лицето му се изписаха срам, болка, неудобство. И Ирена разбра всичко. Чувстваше се виновен. Но вината му не беше към нея, заради другата, а обратното. Той смяташе, че предава любовта си, като спи с нея. Ирена разбра, че не на нея изневерява, а с нея. Бракът ù вече не съществуваше. Не я интересуваше какво ще си кажат, вече знаеше отговорите, които я интересуваха. Стана, облече се тихо и излезе. Отправи се към отсрещната къща. Към него. Към единствения мъж в света, който винаги ù е бил верен.

КРАЙ