Бавно и унесено клепачите му се отместиха от очите му и стряскащата белота пред него го заслепи за момент. Инстинктивно затвори очите си, а те пареха, сякаш бяха прогорени. Тялото му беше и сковано, и отпуснато, сякаш дори чуждо. Нямаше място за мисли в момента – в главата му всичко беше замаяна каша. Остра пулсираща болка във врата му запълваше цялото му съзнание. Опита да докосне врата си, но ръката му не помръдваше повече от сантиметър преди да се свлече безжизнено обратно на дръжката на стола. Опита да придвижи и другата си ръка, но резултатът беше същият. По челото му започна да избива студена пот и сърцето му учести биенето си. Като животно в капан, неподвижно и парализирано от страх; само това и болката можеше да усеща, беше безкрайно далеч от каквато и да е мисъл.

Съсредоточи се върху дишането си, но и това беше по-трудно, отколкото очакваше. Мъчително бавно се изпълваха дробовете му, а сърцето му продължаваше да бие налудничаво. Имаше нужда да изкрещи, но не можеше.  Тялото му не отговаряше дори на този животински инстинкт. Една-единствена мисъл витаеше из съзнанието му: „Това не е реално. Това не е реално. Това не е реално.” Уви, всичко изглеждаше напълно истинско.

Лека нотка на утеха започна да се прокрадва из съзнанието му – усещаше как пръстите се впиват в дланите му. Най-накрая успя да свие юмруците си. Някакси далечен живот започна да се влива в тялото му. Усещаше топлината на кръвта си, движението на мускулите си и притъпяването на болката във врата. Бурен порой от мисли започна да се лее и да се блъска в стените на съзнанието му. Изкрещя както никога не бе крещял преди.

Звукът от крясъкът му се отразяваше от стените в чудовищно ехо. Сякаш хиляди отчаяни души искаха да се изтръгнат от мизерното си съществуване. Сякаш болката му яздеше звуковата вълна и напускаше тялото и съзнанието му и сама по себе си се блъскаше и отразяваше в стените на помещението. Самата болка можеше да избяга от него, но не и от помещението, беше негов вечен спътник, неразривна част от самата атмосфера.

Със затихването на ехото се чу и друг и звук – потупване по микрофон и приглушено шепнене. Няколко секунди по-късно на стената срещу него  се появи надписа „15:45”, придружен от силния и бумтящ звук на аларма.

-Господин Ризов, свестихте се три минути по-рано от предвиденото. Много сме прецизни с количеството и качеството на упойката, която ви даваме преди процедурите, но явно нивото Ви на стрес  е било по-високо от предвиденото. Съжаляваме за неудобството, причинено от частичната парализа. От друга страна, успяхме да извлечем още информация от наблюденията си – сърдечен ритъм, кръвно налягане, мозъчни вълни, електропроводимост на кожата. Може би ще се окажете по-полезен от предвиденото. Заслужавате награда за това, господин Ризов.  

- К-к-каква награда? – едва си поемаше дъх Ризов, все още в шок.

Успя да осмисли единствено последното, което му беше казано. Награда. Награда за какво? Че едва успя да изтърпи това мъчение ли? С погледа на дива мечка, кървяща и хваната в капан, той се втренчи директно в камерата пред него.

- Да не съм кучето на Павлов? А? Искате да точа лиги ли?

- Господин Ризов, очевидно сте много образован, но далеч не сте достатъчно наблюдателен. Каква причина имаме да Ви тренираме? От Вас ни трябва да разберем как действа този вирус, за да предотвратим глобална пандемия. Не разбирате ли? Не сте специален, просто имате късмет. 

- Късмет?! – изкрещя той. – Какъв късмет е това?! Да съм ви лабораторен плъх за болест, за която нищо не знам? Как да съм сигурен, че не ме лъжете? Кои сте и какво наистина искате от мен? „Група учени от цял свят в института по биохимия в Рио де Жанейро” ? Защо да ви вярвам? – в гърдите му се надигаше яростна вълна, която се усили още повече при мисълта, че всичките му спомени извън това помещение бяха повече от мътни.

- Защо да вярвате на себе си, господин Ризов? – гласът звучеше по-снизходително от всякога, но може би имаше и нотка състрадание в него. А може би просто беше добре прикрит цинизъм. – Кажете ми, как се казва съпругата Ви?

Мисълта му тотално спря. Остра болка прониза лявото му слепоочието. Имаше ли изобщо съпруга? От спомените си не можеше да извлече нещо повече от „може би”. Нито лице, нито глас, нито случки. Безформена сивота заемаше цялото пространсво на мисълта му. Нещо в него, незнайно защо, беше повече от убедено, че действително имаше съпруга, че я обичаше, че бяха заедно от много години. Въпреки това, нямаше и следа от ясен спомен –сякаш цялото му минало беше разбъркано, разпръснато из времето и без нищо конкретно, за което да може да се захване.

- Не знам. – прошепна той с унила глава и сведени очи.

- Как може да не знаете? Вие сте женен от дванайсет години и четири месеца. Сватбата Ви е била на двайсет и четвърти септември. Имате две деца – момче на седем и момиче на девет. Искате да ми кажете, че и от тях нямате спомен?

Нова вълна на остра болка прониза главата му. Усещаше, че му казват истината; за пръв път, откатко беше в това помещение, нямаше и капка съмнение в думите на мъжа от другата страна на микрофона. Имаше съпруга, имаше деца, но нямаше спомен нито за имената им, нито за техните лица. Как беше възможно това да е изтръгнато от паметта му? Може би беше симптом на болестта, на която можеше да е носител. Може би губеше ума си с невероятна скорост и все по-малко неща успяваха да го задържат към реалността. А може би...

Изведнъж го удари като гръм още по-ужасяваща мисъл. Нямаше спомен как изглежда собственото му лице. В стаята нямаше огледала, нито снимки на себе си. От устата му изхвърча първото нещо, което му хрумна:

- Покажете как ме виждате през тези камери! Имам правото да видя себе си! – стискайки юмруци, той гледаше съсредоточено в камерата пред него, сякаш чакаше тя да му кимне в отговор. За част от секундата му се стори, че камерата се придвиждва нагоре-надолу едва уловимо, сякаш наистина му кима. Поредната причина да се съмнява в цялостта на ума си.

- За жалост, не можем да Ви покажем кадрите от камерите. Изчисленията ни показват, че гледката ще има прекалено силен психо-физиологичен ефект върху Вас и сериозно ще повреди на възможността ни да установим нужната информация за болестта. – за няколко секунди се чуваше само тихото бръмчене на микрофона и приглушено кашляне. Чу се едва доловим шепот; две кратки изречения, най-много три, но думите се губеха. – Имам предложение, господин Ризов. Можем да Ви дадем пълен достъп до информационната мрежа, дори забранените за обикновените потребители секции. Това би трябвало напълно да задоволи Вашето любопитство.

- Тогава ми покажете снимки и видео на семейството ми!

- Съжалявам, господин Ризов, но не можем да направим това. Както вече изрично казах...

- Да, да, знам, ще ми повлияе някак си и ще ви развали наблюденията. Все едно сега съм в нормално състояние! – Ризов взе да крачи със забързана стъпка из помещението и да развява стиснатите си юмруци във въздуха. Ноктите се впиваха в дланите му с всичка сила, но нямаше и следа от кръв. -  Даже не знам вече какво е нормално!

- Господин Ризов, съветвам Ви да седнете и да се успокоите. В момента нашите най-добри специалисти работят по безопасното връщане на спомените Ви. Спомняте ли си, че по-рано Ви обещах компенсация за ненужно изтърпяната от Вас болка? Наградата са Вашите спомени, господин Ризов. Все още не сме установили точната причина, но имаме много добри хипотези и предложени решения. И за Ваше, и за наше добро е да бъдете търпелив.

Той беше по-озадачен от всякога. Те са знаели за спомените му и вече работят по решението на проблема? Може би наистина имаше епидемия и може би един от симптомите беше някаква амнезия – дали именно това правеше тази пандемия толкова опасна? При мисълта цялото човечество да изпадне в амнезия и незнайно какво още, Ризов се вцепени. Всичко можеше да зависи от съдействието му, без значение какво му струваше. Толкова се ужаси при тази мисъл, толкова беше погълнало цялото му съзнание, а тялото му напълно се отпусна и се строполи върху леглото с лице надолу.

- Това означава ли, че можем да разчитаме на съдействието Ви?

Ризов се обърна с лице към най-близката камера с напълно празен поглед и безизразно лице. Поколеба се за момент и каза:

- Дайте ми тетрадка и химикал. А, и пуснете някакви новини. Не ми давате особено голям избор. Ще ви съдействам, но си искам спомените!

От стената се показа прожектор и започна да излъчва някакъв репортаж. Индия, Бомбай, десетки хиляди нови заразени в последните три часа.

- ...центърът на градът е в пълен хаос. По улиците патрулират танкове, бронирани коли и пехотинци от индийската армия. Болниците в града са напълнени на повече от двойно на капацитета им. Стотици хиляди се опитват  да избягат от града, а индийското правителство изгражда заграден периметър около града и въвеждат крайни мерки за карантина. Експерти предвиждат, че над шест милиона човека ще останат затворени, ако правителството успее да загради региона навреме. Броят на заразените в Южна Азия вече се предполага, че е над три милиона, концентрирани в Индия, Индонезия и Пакистан. Следете програмата ни за...

- ...китайската флота е образувала обръч около страната и стрелят без предупреждение по всеки плавателен съд, приближил се на петстотин метра от блокадната линия. Още по-шокиращото развитие е, че китайското и руското правителство обсъждат да използват част от ядрения си арсенал и да го насочат към заразените региони...

- Светът отива по дяволите, а аз седя в бялата стая и не мога да си спомня как изглеждам даже... – прошепна си Ризов и продължи да разглежда репортажи от цял свят.