Моята изповед
Капка по капка всичко тече. Но всяка капка си е сама за себе си. Изглеждат еднакви, но не са. Те са отражение на всичко около нас, пречупено през водата. Капката се опитва да избяга от свърталището на живота. Когато е на път да постигне целта си, тя изчезва, разбива се. Влива се в кръговрата на живота, за да започне всичко отначало. Колко жалко! Няма спасение. Дори и да искаш, има кой да ти зашлеви не само един шамар. А да се бориш постоянно с него, е нечовешко усилие. Неизбежно е! Когато си до него и най-малко очакваш... острието е все по-остро, все по-смразяващо. Забито така случайно, но така в целта. Нека отново да се опитаме да намерим изход! Ще бъдем оптимисти – има изход, само да го потърсим по-старателно. Едно е сигурно – близостта до този човек не е полезна. Но как да се отделиш от някого, когото обичаш, държиш на него. Получава се парадокс. Всички обективни факти са против него. Той не те познава... защото ти не му позволяваш да те опознае... може ли да попречиш ...